Тишина

“Душата ми кънти от тишина.”
Георги ДРАМБОЗОВ

“А в тишината стена.”
Валери СТАНКОВ, “Рисунка с въглен”

Денят – инфарктен, трескав, неразумен –
се втурва през душите ни размътен,
калейдоскопен, яростен и шумен,
като поток планински – с гръм и тътен.
Денят хрипти – пазарен, груб, пресипнал,
денят е сблъсък, щурм, житейска драма,
водовъртеж, сред мръсна пяна кипнал...
Но в крясъка му ясен смисъл няма.

Нощта е друго – тишина, в която
печални думи рони лунен шепот,
и слушаш не с ушите, а с душата,
разбираш не с ума, а със сърцето...
Нощта е ласка под луната млада,
нощта е светъл мрак сред звездна пазва,
една невидима Шехерезада,
която мъдри приказки разказва.

И аз бях ден!
И аз крещях!
Додето
разбрах – денят мълчи, нощта говори.
И се завърнах в своите куплети,
безсилен с нощите край мен да споря.
Сега съм само тишина бездънна –
записвам оня странен шепот в мрака
на нощите си, ласкави и сънни.

Сега съм тишина, която чака...