Жестоко време

Наивно, чисто, палаво, красиво,
далечното си детство пазя в мене –
стоцветен щрих в прииждащото сиво,
най-светлото безкрайно приключение,

което в младостта ми продължава
и заличава границите ясни –
една несъществуваща държава,
миражна като сън.
И тъй прекрасна...

Нататък всичко тъне сред мъглите –
тревожно, шеметно и кръстопътно,
изчезващо,
докрай недооткрито,
в което бурята на дните тътне.

То плътно следва детството ми бяло
и синор между двете сякаш няма,
но зная – днес съм в другото начало,
в началото на другата измама.

Зад днешната черта започват вече
пред мен безкрайните поля на здрача
и съм готов,
пристигнал отдалече,
във старческото детство да прекрача.

Тъй лесно е,
тъй безпощадно лесно,
да залича в нозете си чертата.
Нататък ли?
Нататък е известно,
макар че всъщност има ли “нататък”?

А онова – сред бурите, в мъглите,
в което пътищата бяха стръмни,
което пази пепелта на дните,
когато не дочаквах да се съмне?...

А онова – задъхано, тревожно,
когато бях и млад, и кръстопътен,
и беше невъзможното – възможно,
и аз бях бурята,
и аз бях тътена?...

От детство в детство мога да премина –
косите ми са безнадеждно бели.
Спасяват ме най-мъчните години,
най-трудната и тежка възраст – зрелост.

Ще мога ли да не прекрача тая
черта последна, зад която дреме
на старостта ми детството?
Не зная...

Пред мен е най-жестокото ми време.