ЕХО

За какво ти е път,
щом напред е прозрачната зима...
Ненчо Славчев, “Следа”

За да станеш далечно ехо,
трябва да бъдеш гръм.
Славимир Генчев, “Сигнал”


Все още търся път.

Не се надявам
да прекося прииждащата зима –
настъпва бавно бялата държава,
подир която няма да ме има,
но път е нужен.

Нужен е, защото
той сам е диря, в камъка вдълбана,
следа от стъпките ми през живота
и обещание, че ще остана.

Не като плът – не е възможно, зная,
но споменът е траен, даже вечен;
остават само спомени след края
като затихващ звън, ехтеж далечен...

Затуй е нужен път – за да ме води,
за да е струна, опната пред мене,
с най-простата, но вечната мелодия,
която ще е – може би! – спасение.

Съгласен съм да бъда ехо в здрача,
и стихвайки, да отзвънявам само,
като самотен дъжд, когато плаче,
като мираж или като измама.

Защото спомен в ехото се скита  –
като сребрист напев, като утеха...

Макар и аз понякога да питам:
а бях ли гръм, та да остана ехо?