Мелница

На синовете ми Драгомир и Светлозар

“И аз остарях, но мама не знае.”
Петър АНАСТАСОВ

Свири белият вятър на времето, духа ли, духа,
тази вятърна мелница дните ми мели ли, мели,
а прогнилите чаркове скърцат ту остро, ту глухо
и крилете й криви размахват ръце полудели.

И се сипе под тежките камъни бяла вихрушка,
и косата ми, сива довчера, днес вече е бяла;
свири белият вятър на времето, свири хайдушки,
и не е вече топъл ветрец, а е есенна хала.

Пада гъсто мливото край мене и в мене самия,
казват, вятърът стихвал, но знам, че това е измама –
все по-бързо старея, не искам от вас да го крия,
но мълча, като ида на гости на татко и мама.

Те не знаят. Не искам да знаят! И просто не бива.
Свири белият вятър на моето време оскъдно.
Пада бяло брашно. Моят свят в белотата се скрива.
Те не бива да знаят! Защото боли и в отвъдното...

Аз старея, момчета! А вие до мене сте спрели.
Вие още сте млади жребци в некосени ливади.
Свири белият вятър. И вашите мелници мелят.
Ако можете – стойте далеч. Останете си млади!

Аз не трябва да знам, че в мливо са косите ви бели,
че стареете, мои момчета, по пътя към края...
Тази дяволска вятърна мелница мели ли, мели,
но дори да е тъй – аз не бива, не бива да зная!