Зает съм...

“Смърта е покой, но мисълта за смъртта
не ни дава покой.”
Чезаре ПАВЕЗЕ

“Академик Павлов е зает. Умира.”
Иван ПАВЛОВ

До края, до финалната ни права
смъртта е най-голямата ни грижа.
Макар и никой да не го признава,
тя ражда безпокойство, тя ни движи;

тя ни поставя трудните въпроси,
тя ни изправя будни в тъмнината
и пита: Кой си?
Пита: За какво си?
Какво оставяш тука, на земята?

И бързаш да отгледаш свой наследник.
И бързаш дом да съградиш в полето.
Живееш дните като за последно
и с кръв дописваш в тъмното куплета.

И влагаш ум, талант, напрягаш сила,
да си готов, преди да падне мрака,
преди кръвта да се е укротила...
Защото Тя е близо,
Тя ни чака.

И цял живот през рамо се оглеждаш
не идва ли след теб.
И нямаш мира.
А твоят труден земен дял се свежда
до кратък стръмен път, до плитка диря.

Но Тя е недоволна и жестока,
Тя заличава дирята след тебе,
в мъглата крие вярната посока.
Тя прави труден земния ти жребий.

А може би това е висша милост
и Тя е оня Аргус незаспиващ
и оня стършел с безпощадна жило,
без който просто няма да сме живи?

Не знам!
Но в общата и вечна книга
и аз се мъча свой куплет да впиша.
Дали ще мога?
Времето не стига,
не стигат сили, все по-трудно дишам.

Тя, Тая със косата, е наблизо,
но гоня даже мисълта за нея.
Не страдам от детински оптимизъм –
зает съм.
Страшно съм зает.
Живея!