По ръба на дните

“Моят народ не се ровеше в кофите.
Не, това не е моят народ.”
Зоя ВАСИЛЕВА


Превалил на живота си хребета стръмен,
тътря крачки надолу през зимния ден.
Хоризонтът е близо и залезът – тъмен,
старостта и умората куцат до мен.

Не от старост – от друго съм болен, обаче,
друга болка прогаря каверни у мен:
от рождение всеки към края си крачи
и е свикнал да чака последния ден,
но сред пропасти тъмни днес пътят ни слиза,
все по-тесен, по-стръмен се срива в нощта
и е нужен и сетният грам оптимизъм,
за да вярваш, че има и светли неща;
че безсрамно излъган, ограбен до шушка,
от безсъвестна наглост осъден на мрак,
след поредната яростна ледна вихрушка,
ще дочакаш на слънцето светлия знак.

И се вглеждам в лицата на тези до мене –
с тях ли някога тръгнах към бъдния ден?
Днес разяжда душата ми грозно съмнение –
други някакви хорица крачат до мен,
други срещам по здрач – озлобени, отчаяни,
безнадеждно прегърбени, с гладни очи.
Ще достигнат ли билото?
Никой не знае!
А по урвата пътят напред не личи...
И се ровя в отколешни дни – да намеря
къс проядена слава, ръждясала чест.
Гордостта си бележим с изтлялото “вчера”,
върху общия срам е написано “днес”.

И повтарям на Зоя Василева строфите,
ненамерил към “утре” през мъката брод:
“Моят народ не се ровеше в кофите.
Не, това не е моят народ”!