Завръщане

На синовете ми Драгомир и Светлозар

Прибирам се полека у дома
от тъй отдавна и от тъй далече –
под слънцето, под старата луна
шейсет и пет години крача вече.

Прибирам се, света обиколил
и прекосил пустини и миражи.
Не ме разпитвайте къде съм бил,
защото нищо няма да ви кажа,

освен това, че в къщи ида пак,
че се прибирам у дома полека –
тъй сладко е да има нейде праг,
на който да се прислони човекът.

Прибирам се.
Прибирам се и знам,
че майка ми и татко ще ме чакат,
и знам, че мога да се върна там,
макар без път, без светлинка сред мрака.

Знам, мястото е друго, друг – градът
и старата ни къща днес я няма.
Аз знам къде завършва всеки път,
къде ме чакат мойте старци двама.

А дето чакат – там са дом и праг,
за там съм тръгнал толкова отдавна
и крача през настръхналия мрак,
и с всяка крачка се завръщам бавно.

И остарял, под старата луна
вървя от тъй далеч назад през мрака.
Завръщам се полека у дома...
...защото някой трябва да ви чака.