Петко Илиев - Гара, перевод
мотриса стара, чака от години,
ръждясалият коловоз крещи,
проядени траверси, гнили.
Врати разбити, зинали уста,
приют е за бездомниците псета,
стъклата липсват, няма и следа,
дори табелата нарочно взета.
А помни старата онези времена,
на всяка керемида малка гара,
варосани стените, чистота,
Началникът, на влака пътя дава.
Ще слезе селянка със двете си деца,
с покупки градски, свършил е пазара
и ученичката със черната пола,
със блуза бяла и коса прибрана.
По малката пътечка към дома,
ще се запътят и отново утре заран,
по нея ще се върнат към света,
към малката си бяла гара.
Самотна старата сега мълчи,
отдавна бурените са я скрили,
останал спомен, сребърни коси,
сълза заседнала, хиляда мили.
(перевод с болгарского Стафидова В.М.)
Вокзал заброшен старый и молчит
И ждёт, кого не знаю, электричка
И колея с досадою кричит
И шпалам срок приходит на кулички.
Разбита дверь, зияет пустота
Лишь бегают бездомные собаки
Былых порядков нету и следа
Одни овраги, пни и буераки.
А если вспомнить - были времена
Любая станция сияла чистотою
Побелочка! Цветочки! Тишина
И скоро путь диспетчеры откроют.
С двумя детьми селяночка одна
С утра скупилась к школе на базаре
Девчёнка чуть постарше шалуна
Хотя и он уже серьёзный парень.
Идут тропинкою счатливые домой
А утром в школу этой же дорожкой
И был вокзал им близкий и родной
С примкнувшей сбоку маленькой сторожкой
Один теперь остался и молчит
И весь зарос густыми сорняками
Но только память в сердце постучит
Я появляюсь с белыми висками.
Свидетельство о публикации №112073102342
Йорданка Господинова 31.07.2012 20:11 Заявить о нарушении