Изповед

“Ты дышишь солнцем, я дышу луною...”
Анна АХМАТОВА

Аз съм поет на сенките и здрача,
владетел на седефени пространства,
в които бавно пада дъжд прозрачен
и хладни ветрове сребристи странстват;
поет на осъзнатата измама,
на илюзорни сънища обречен,
на есенни мъгли, на болка няма...
Сред пясъци миражни скитник вечен.

Не съм поет на римите метежни,
в които огнени слънца се вплитат –
копринена тъга и безнадеждност
у мен сред листопадна есен скитат.
Аз не възпявам светлото рождение –
аз съм поет на мисълта за края
и костелива смърт върви зад мене...

Това поезия ли е?
Не зная!

Но пътища за никъде пресичат
живота ми и се изгубват в нищото,
в езически светилища се вричам
и парят в мен угаснали огнища.

Защо съм в полумрак?
От где извира
тъгата в мен?
Защо боли душата?
Не знам!
Край мене хладен вятър свири
и бавно се сгъстява тъмнината.
Тревожни пълнолуния ме будят
и пея уж, а песента ми плаче,
и чакам изгрев, но не става чудото –
аз съм поет на болката и здрача.