Николай Головкин - Звучат во мне стихи...

Николай Головкин
Звучат во мне стихи...
http://www.stihi.ru/2010/02/20/655
* * *
Звучат во мне стихи, не умолкая.
Мне дорог полюбившийся мотив.
Кого-то на земле я продолжаю.
Продолжусь ль я, когда не буду жив?

Мой лучший стих, ты песней лебединой,
Взлетишь ль в прощальный миг под облака?
Но тело и душа пока едины –
Не создана последняя строка.

И я небытие, глядишь, нарушу:
В поэте возродится пусть поэт.
Уж нет того, наследую чью душу.
Но что душе бессмертной дымка лет?!

Звучат во мне стихи... Не чьи-то ль души
И, впрямь, шепнули нужные слова?!
Умом и сердцем им внимай и слушай.
Их думой наполняйся голова!

Звучат стихи. Печалят их утраты.
Успеть!... Как ночь – пишу, пишу опять.
Наставники мои не просят платы.
С зарёю им так жалко улетать.

Им слава безразлична мировая.
Ничто не удлиняет жизнь вдвойне.
Кого-то на земле я продолжаю.
Звучат стихи, стихи звучат во мне.

Звучат стихи. Мои ли, их – не знаю!
Всё тот же о добре в них спор и зле.
Самим б собою быть... Но не теряю
Всё светлое, что увидал во мгле.

Предскажут, жду, судьбу мою. Мелькая,
Тропиночка моя, найдись с высот.
Звучат во мне стихи, не умолкая.
Неужто их мотив во мне умрёт?!


  В МЕН СТИХОВЕ ЗВУЧАТ
превод: Красимир Тенев
* * *

В мен стихове звучат, за миг не спират
и скъп ми е любимият мотив.
Ще продължа аз някого в всемира,
мен друг – когато няма да съм жив.

Шедьовър мой, ти лебедова песен,
в подлунен миг кога ще се простим?!
Ведно душата с тялото доде са –
не е написан сетният ми стих.

Аз, виж, небитието нарушавам:
поетът пак поет ще възроди.
Наследство е на всекиго душата.
Безсмъртна, тя над времето стои.

В мен стихове звучат…Душите нечии
дали ми шепнат нужните слова?!
В ума ми и в сърцето ми привлечени
те с мисли пълнят моята глава!

Звучат... Изпусна ли ги после страдам.
Улавям!... Нощем – пиша, пиша пак.
Наставниците ми не щат заплата.
Отлитат сутрин с чезнещия мрак.

Те почестите, славата презират.
Живота няма как да удвоим.
Ще продължа аз някого в всемира.
В мен стихове звучат, звучат уви.

В мен стихове звучат. Но на кого са?!
В тях спорят все хуманност и злина.
Ще бъда себе си... Не ще прахосам
прозряната в мъглата светлина.

Съдбата ще предскажат. Ще прозира
пътечката ми. Нека я съзра.
В мен стихове звучат, за миг не спират.
Нима мотивите им ще умрат?!