Рибари

Рибарите, небръснати и кротки,
изчакваха да секне всеки вятър;
рибарите се пръскаха по лодките,
рибарите натискаха веслата.

От мрежите, надиплени грижливо,
светлееше, златист и здрав, капронът –
рибарите изглеждаха щастливи
и бързаха да стигнат Златна тона.

Рибарите прецеждаха водата
през ситото на гъстите си мрежи...
Коя вода?
Не беше ли реката
на вечната им вяра и надежда?

Кои рибари?
Същите, с които
от раждане до смърт ядем и пием,
сродяваме се, борим се с вълните?...

Рибарите сме всъщност всички ние.

Рибари сме.
През мрежите си гъсти
цедим безкрайната река на дните
и търсим в диплите им с тръпни пръсти
заплетените риби на мечтите си.

А после, на брега, сред полумрака
сребреят светло люспите събрани
и всеки е Христос – светът го чака
с пет риби всички гладни да нахрани.

А рибите блестят – сребро прохладно.
Тъй трудно вече се ловят мечтите,
а има гладни, има много гладни
и рибата не стига да сме сити.

Из мрежите мечтите ни сребреят –
без тях би бил денят ни невъзможен,
за тях сме в лодките, чрез тях живеем...

...Но първо ги изкормваме със ножа!