Поглед

Тъй рядко ме поглеждаш както днеска...

Друг път ме отминаваш, сякаш казваш,
че съм като ония стари фрески,
които виждаш, но не забелязваш.
Понякога внимателно ме гледаш,
но виждам, че в гледците ти ме няма –
една почти прозрачна сянка бледа,
или направо зрителна измама.

Не си виновна само ти.
Откривам
в самото си присъствие причина –
при теб съм, но отсъствам.
Мълчаливо
съм се сбогувал и съм си заминал.
А може би не съм душа и тяло,
а само мисъл, само сън, видение –
нали понякога и огледалото
показва пустота наместо мене.

Не винаги се виждам във витрините,
светът не винаги ме отразява,
понякога блести небето синьо
през мен,
през мене слънцето изгрява...
Дали аз сам не мога да се видя,
дали витрините не ме приемат,
дали не ми е този свят обиден?
И за какво пък, дявол да го вземе?

Едва ли!
Просто времето минава
привикват с тебе, част си от пейзажа,
чертите ти полека избледняват,
престават да те забелязват даже
и се превръщаш в избеляла фреска
или в ескиз, почти невидим в здрача...

Но ти различно ме погледна днеска.
Благодаря ти! Съществувам, значи...