Любов

“Не вярвайте на поети,
  които не пишат за любовта”
                Анджей ВАЖЕХА, “Възвание”


Забравен вкус, забравен аромат на рози...
Как дълго-дълго не съм писал за любов.
В стиха ми пада здрач, белеят некролози,
метат виелици... Стихът ми е суров.

Нима не вярвате на туй, което пиша?
Нима “любов” е всичко – същност, цел?
Нима са мъртви думите, нима не диша
светът край мен, рисуван с акварел?

Струи от римите ми прости лунно злато
и звездна жар блести в стиха ми прост,
и шушнат в шепите на есента листата,
и чука старостта – неканен гост;

и слиза дъжд по старите могили,
и залез чист над Дунава вали,
и скитат нощем вили-самовили,
и спят в подмола сребърни мъгли.

Пресичат пеликани вис безбрежна
и изгревът е яростен и син,
и тътнат гръмотевици метежни
над старите блата на княз Сребрин;

на моя Ветрен къщите заспали
в мъгли повива топъл вятър вън
и нощем слушам кикот на чакали,
и разговарям с рибите на сън.

И много още..
Колко още много
в стиха ми диша – скромен, прост, суров,
и без “любов” да споменавам, мога
да кажа само: – Всичко е любов!

Затрупват сухи листи твоето рамо,
блести луната в сребърен обков...
Не пиша за любов, но питам само:
– Нима светът край нас не е любов?