провинциално стихотворение

Часовникът на гарата е спрял.
Ръждясал циферблат.
Стрелките – в черно.
Не виждам времето,
но знам
от думите ти – че е вечер…
Наоколо ветрее мрак.
(Как бърза в него листопадът…)
Часовникът на гарата е спрял…
И в дни потекоха листата.

Слепецът в мене знае…
да чете.
Откраднал крайче минало.
От бъдното.
Треперят релсите. Присвил пера
Слепецът още
храни гълъби.

В разсънената тишина,
лениво претопил следобеда,
пониква съботният влак,
донесъл късните ни погледи.
А после Той…или пък Тя
ще свържат своите половини.
Слепецът сякаш…
знае това.
( Защото е откраднал минало…)

За кой път…ситно заваля
в изтичащата сянка на върбата.
Погалих твоята ръка.
До бялата черта на мрака.
Навярно много те боли,
като пресичам през съня ти.
Треперят релсите…звъни
от съботната електричка
пътят.

- - - - -
Край своята колиба сам,
оттатък острите завои,
слепецът в мен
плете дъга.
До всички минали любови…