Театър

ТЕАТЪР




Огромен стар театър покрай мене
е разпилял невиждани декори –
от хоризонт до хоризонта – сцена
с река, дървета, син брокат отгоре,
лъчисто кръгло слънце окачено,
сребристо-бели облачни драперии,
на тъмен фон – бездарно налепени
луна и станиолови фенери,
платно на кръпки шарени – полета,
тук-там – селца, сред хълмовете скрити,
опушен град, приседнал край шосето,
за който са се свършили боите...

И аз съм стар актьор на тази сцена –
аз имам два-три прости монолога
в едно-едничко дълго представление.

Бих искал да си тръгна, но не мога...

Тук всички сме и главните герои,
и зрители в салона полупразен –
не протестирам, всеки миг е двоен,
с различна роля всеки е наказан,
но репликите ми са странно чужди,
а няма тук суфльор, без грим играем...

Заспивам ли, сега ли се събуждам,
дали това не е живот на заем?

Пиесата е безнадеждно слаба,
направо отвратителна пиеса –
да, принц съм, но сега играя жаба
и още чакам някаква принцеса.
Но до кога все пак?
Какъв е срокът?
Каква е тази безнадеждна роля?
Принцесата целува ли жабока
щом принцът е пред пенсия по болест?

Пиесата бездарна ми омръзна –
пиесата е истинско фиаско,
студено е, вали и всички зъзнат
и никой никому не ръкопляска.
Но ако съм дошъл на тази сцена
единствено за жалката си роля,
не се ли подиграва някой с мене –
аз не играя тук по своя воля,
в спектакъла съм включен по погрешка,
дори не зная кой ми е героят.

Артисти сме в театъра човешки,
но образът на принца не е моят.

А кой е мой?
Аз кой съм в тази драма?
Измислен – като Лир, Отело, Хамлет?
Актьор ли съм?
Герой ли?
Зрител само?

А съществувам ли изобщо?
                Знам ли...