Щастие

От старата могила горе
тихо плува
един внезапен аромат на късно лято
и моят свят с отворени очи сънува
поляни билкови,
пътеки сред житата...

И сок от праскови узрели сякаш капе,
и меден дъх от кехлибарени лозници
и тежки дюли
в синия пелин се стапя,
и тих дъждец изприда тънки жици.

И като тичинков прашец е гъст и цветен
самият въздух над заспалите градини...
Не знам какъв е този дъх.
Не просто летен,
не просто старо злато с модро-синьо...

Навярно Дунав някаква магия носи
и дъх от тъмните подмоли сред върбите
се смесва с бистър вятър сенокосен
и сред тополовите светли сенки скита.

Или е нещо друго –
сред ливадите,
цъфти, навярно, в тишината синьо цвете
и в оня час, когато звезден мрак припада,
когато в здрача се докосват световете,

по рамото на старата могила свети
и бавно слиза през треви и сухи храсти,
роден сред топлите пространства на сърцето,
златисто-винен аромат на старо щастие.