Кино

И пак е привечер.
И пак – неделя.
Седим в кинотеатъра “Живот”.
Тук филмите са главно черно-бели,
но без билети и с безплатен вход.

Да, входът е безплатен. И е близко.
Но от обратната страна защо
не свети в тъмнината надпис “Изход”?
Май няма изход.
Има само вход.
И май не е съвсем кинотеатър,
и май безплатен филм не се върти...

Вали в салона, духа остър вятър,
аз искам у дома да си вървим,
но апаратът все жужи и святка,
безкрай целулоидът шумоли,
и аз съм в кадър, на екран, за кратко.
Но аз съм зрител, не актьор!

Нали

в кинотеатъра “Живот” в неделя
дойдох, за да убия някой час
с ония стари филми, черно-белите...

Но на екрана съм самият аз!

А гледам – от съседа ми по зала
потта тече, като при юлски зной,
и, мокри пръсти вкопчил в облегалото,
твърди, че главният герой е той.
Момичето до него се е свило
и – тръпнещо, без капка суета –
твърди отчаяно, с последни сили,
че героинята е всъщност тя.

Не, аз съм!
Себе си ли не познавам –
това съм аз! По-млад съм, но съм аз!
Върти се филмът. Колко ли остава?
Днес аз играя себе си – за вас.
Какъв ли е – обикновена драма
или е екшън, пълен с риск и стръв?
Тук няма каскадьор, дубльори няма,
смъртта е смърт, кръвта е мойта кръв.

Не, стига роли!
Искам да си ходя!
Не съм актьор, любовник, супермен.
Защо не е написано на входа,
че няма изход залата край мен?
И втори път да гледам филм не искам –
тук кино ли е или е живот?
Вратите виждам.
Но не виждам “Изход”.

В живота няма изход.
Само вход.