По своите дири

И когато се връщам назад уморен,
и когато сред тихата есен се скитам,
и когато минавам през днешния ден –
следвам своите стъпки,
вървя по следите си.

Следвам своите стъпки.
Те ясно личат –
бил съм тук преди час или може би вчера.
Но в изтлелия ден, в извървения път,
не следа – искам себе си аз да намеря.

Може просто да зърна сред ранния мрак
силует или сянка – неясна и бледа,
да съзра сред бодливия горски клонак
малък огън запален, край който да седнем.

И да кажа:
– Внимавай, там дебне беда!
Там е пропаст, а няма ни знак, ни преграда.
Няма път. Ти си крачил по грешна следа.
Там скалите са стръмни.
Там камъни падат.

И да кажа:
– Върни се, оттатък мини!
Тук не може, опасно е, изходи няма.
Тук е стар лабиринт с тесни криви стени
и зад всеки завой те очаква измама.

Аз съм минал по грешния път като млад –
още белези нося от удари вражи.
Затова всяка вечер потеглям назад –
да се срещна със себе си, всичко да кажа...

Но и в тихата есен, и в днешния ден,
сред които по своите дири се скитам
и се викам по име, до смърт уморен,
виждам само следите, откривам следите...

И вървя.
А е здрачът по-тъмен пред мен,
есента – по-студена, по-зла, по-сурова.
Няма път към изтлелия вчерашен ден...

А ще имам ли място за белези нови?