Примирение

Noblesse oblige

Аз зидах оня свят!
Аз го строих!
Бях закъснял за камъка в темела,
но сянката си в кулите вградих
и зидарията бе мое дело!

Градих стените,
покрива градих,
издигнах го, над пропастта надвесен;
най-хубавия стих му посветих,
изпях му най-красивата си песен.

Когато свърших,
аз го назовах
със името си – да е част от мене;
с тревожните му делници живях,
предпазвах го от укор и съмнение.

Но този свят,
замислен тъй красив,
израсна мрачен, уродлив и тесен,
със зид, препречващ дните,
с покрив крив
и с плъзнала по камъните плесен.

Аз бях му дал най-чистия си стих,
но той израстна груб и разнебитен...
...Тогава със сърцето си взривих
пропукалия се бетон на дните

и върху срутения мрачен дом
започнах нов градеж със кули нови;
събарях с ярост,
сривах мълчешком,
гнева си вграждах в новите основи.

Днес свалям скелите.
Но вече знам –
по-уродлива се виши стената.
Приют съм съградил, наместо храм...
Нима съм вдигнал дом на грозотата?

Но аз съм част от него!
Ден след ден
аз го строих и той е мой по право.
За грозното вината е и в мен –
сега ще го търпя,
какво да правя...