Сън

                The rest is silence...*
                У. Шекспир, “Хамлет”

Светът заспива.
Някъде над мене
луната с остър рог небето драска
и от отворената тъмна вена
се стича мрак със аромат на праскови.

Така е тихо.
И така тревожно...
И някакво очакване се ражда...
Между възможното и невъзможното
светът е топъл, сънен и миражен.

Заспива всичко.
Трябва да си лягам.
Но се боя и днес, тъй както вчера,
на тихите си сънища зад прага
пак оня сън-загадка да намеря.

За кой ли път...
И докога – все същото?
Небе-жарава, слънце като клада,
безлюдни улици със мъртви къщи,
прозорци слепи, срутени огради,

дървета с черни овъглени клони,
изсъхнала трева като кълчища...
В безмълвието, от страха подгонен,
залита странник.
А след него – Нищото.

Това съм аз.
С последни сили тичам.
Полето е изпепелено бяло.
След мене – звяр – безлик, метафоричен,
но ужасът от него е реален.

И този сън е копие на дните ми,
а дните – натежали от тревога.
Събуждам се без сили, разнебитен,
и да заспя не искам и не мога...

На яве и на сън – страхът е същият,
да го прогоня става невъзможно -
изчезва денем, но в съня се връща
- по-истински, по-остро, по-тревожно...

Познавам звяра, скрит във тъмнината,
и знам защо страхът у мене дреме –
жестока старост бие по душата ми
с безмълвен вопъл: “Тичай! Нямаш време!”,

Като кутия празна от консерва,
завързана след селското мъниче,
дрънчат годините ми, къса нервите
съдбовното: “Не стига време! Тичай!”.

И тичам!
Знам, че времето не стига –
човек не вижда колко му остава,
но бързам – още стих и още книга
да мога да издам. А пък тогава...

Но звярът – сив, безлик, метафоричен,
ръмжи след мен. Далече ли е краят?
Без въздухът съм, но тичам! Още  тичам!
На яве ли?
На сън ли?
Кой ли знае?...

___________

* The rest is silence  -  нататък – тишина...