Ще ви чакам...

На онези, за които скърбя

И все по-сам след сенките ви крача,
вървя към никога,
към никъде поел
на есента, на дните си сред здрача –
без път,
без знак,
а вече и без цел.

Все някога ще стигна там.
Къде ли?
Към вас ли крача в сумрака пред мен?
Светът напред мълчи, мъгла се стеле
и вечерта се прави, че е ден...

Лицата ви, чертите скъпи помня,
изричам като клетва имена –
вселената на дните е огромна,
а ми отвръща само тишина.

И някъде дали ще ви намеря?
На този свят от вас личат следи,
но да ви срещна тука е химера –
живея “след”,
обичах ви “преди”...

За оня свят е, казват, още рано –
и крача все по-сам и все по-стар.
Изтича изгревът ми като рана,
а залезът кърви – разпукан нар.

Но има територия, където
светът отвъд се среща с този вън.
Бъдете там, очаквам ви, бъдете
в онази кратка смърт на име сън.

Бъдете там, когато падне мракът,
в най-сънния и късен нощен час.
Не казвам “лека нощ”. Но ще ви чакам.
За да сте с мен.
Или да тръгна с вас...