Цветя за Евелина - 1971-76

Цветя за Евелина
Научно-фантастична миниатюра

Слънцето пълзи по този грапав свод. Лъчите му се блъскат в зелената вода на езерото, подскачат – като плоско камъче, хвърлено от малък палавник срещу затишието – един път, два пъти, три пъти. Тихо е.

Острови, безброй миниатюрни острови е родила природата тук – свързани с тесни, облечени в синкав мъх камъни, като мостове, невероятен лабиринт от вълноломи. И само на един от тях растат цветя, другите са покрити с камъни, облечени в синкав мъх камъни.

Сред цветята тича момиченце. То пее. Има тънки ръчички и големи сини очи. Сред цветята.

- Най-красивите! Най-красивите!- пее, - но защо сте толкова малко?
- Евелина танцува около цветята. Те се люшкат, а на нея й се струва, че и те танцуват.

Сребристите им цветчета я гледат в очите. И звънтят!
Подухва вятър. От храсталака мързеливо изпълзява Дог.

- Време е за обяд, да се връщаме – казва той.
- Хей, глупчо! – нацупва се Евелина и сяда на тревата. – Нали знаеш, че не съм гладна! – после го поглежда строго - По колко пъти ще ти казвам!
- Дог я побутва игриво, навежда се, изчаква я да се изкачи на мекия му гръб и се понася към „фермата”.
___  ___  ___

След обяд от Север припълзява мъгла. Най-напред – сребриста ивица, слънцето все още грее, но някак си по-уморено, по-тихо. Появява се вятър. А млечната стена на хоризонта се издига високо, размесва се с облаците и ги поглъща, после към земята, към „фермата”. Притъмнява. Разнася се тътен. И тръгва едър, блестящ дъжд…

- Слънцето се скри преди твоя празник, Евелина – майката гали детето си, усмихва се. – Нали няма да се сърдиш? Няма да можем да прекараме тържеството на Острова на цветята.
От небето се посипват нежносини зърна. Ледът застила пътечките. Колко лед е събрало небето!
- Ще унищожи всичко – казва биологът. – Разсейвателните ракети ще са готови след час.
- А цветята на островчето? – плаче момиченцето.
- Толкова време не се е появявал! – продължава да мърмори биологът. – Триас е колонията с най-добър климат.
- Спи момиченцето ми, спи момиченцето ми – дочува Евелина гласа на своя приятел, на Дог.
А може би само й се е сторил този глас. Никой от възрастните не знае, че Дог и Евелина разговарят, никой от възрастните не знае, че Дог не е само неинтелектуална форма на живот на Триас…

Отначало Големите кучета не й вярваха. Те се плашеха, бягаха от Евелина. Криеха се в гората. После я обикнаха, научиха се да говорят.
Но възрастните… Как не разбираха?...

- Цветя за малката Евелина ще има – дочува Евелина.
___   ___

И Евелина заспива. Днес тя добре трябва да си почине. Довечера ще пристигнат много чичковци и лелички.. Довечера тя навършва пет години! А батковците-космонавти от голямата червена ракета ще й донесат истинско земно котенце.

- Приятни сънища, Евелина!

Момиченцето сънува: че плуват с Дог в зеленооко езерце, че Дог се смее на глас, че езерото става голямо, голямо, а Дог продължава да се смее на глас и става съвсем мъничък – като земно котенце. Че на планетата пристига ракета и хората строят станция, а Големите кучета, изплашени, бягат надалеч. Че баща й, биологът, изпраща разочарован рапорт до Земята – „Жалко, само неразумна форма на живот. Нещо като земните кучета…” Дог се смее на глас, а едър, блестящ дъжд, на топки, парчета, голям дъжд убива цветята. Евелина плаче, моли дъжда да спре. И отново плуват в зеленооко езеро…

Събужда я вик. Неговият. До прага – голям букет все още живи цветя. До прага много голям букет все още живи цветя.
До прага – целият в кръв, наранен от градушката, сгърчен, много уморен, усмихващ се, щастлив – Дог.

- Цветя за празника на малката Евелина има – шепти той.


Публикуван във в-к „Средношколско знаме”, бр. 6 от 29.10.1974 г.

http://www.stihi.ru/2013/04/17/6968