Дети черепах Децата на... Красимир Георгиев

         Наводим объектив на строфы, жмём на затвор, блестит вспышка.
         И думаю о невероятном фотографе Эмиле Кларке. Тот хаживал поверх вершин света, утапливался в житейских и океанских безднах  и чистил водкой линзы свои.
На счастье.  Ибо, исчез из моего зрения надолго, и когда увидел я некролог вверху на электрическом столбе, я сказал:
          - Значит, нашел свою пропасть, приятель?


ДЕТИ ЧЕРЕПАХ


Пятница. Тринадцатое декабря. Созреют лавины,
и негативу откроет очи свои зима,
не оставляя в сезон  на горных вершинах
того,  кто пошел по маршруту снимать.

Точное время есть. Всё-таки дьявольски точно.
Шел ты вперед к своему небольшому открытию.
Жизнь завершил, не начав  её, как бы нарочно,
черные космы, мечты седовласы забытые.

Шел ты долинами долгой любви Гималаями.
Шел ты по девственно-белым оттенкам всей Азии.
Только непальцы спасали от пропасти. Знали ведь -
от кармы не сможет спасать и оказия.

Неудачника злющая карма, и пьяницы.
И дайте ума для волчицы, спасти свои дни.
Я слышал, давно черепаха должна появиться
Старая, с плешью, рождая лишь годы одни.

Кровавые капли пролягут маршрутами жертвы.
Проклятой судьбою влезаешь  в гранитное  брюхо,
Кладя в объектив свою душу и лазя вслед шерпам,
А горы повыставят голые груди, как шлюхи. 

И в груди вопьются, ища ошалелыми пальцами кадры.
Обливая блаженством диафрагменно душу свою.
Ты софийский фотограф, нежно трепетный пьяница
Пьешь без края, снимая просторы с очей на ветру.

Сыплют сугробы, насыплют и боль и безумство.
Видима боль, но иное безумство незримо.
Стонут от страсти вершины – великое чувство.
Снимешь мечты и снимаешь, снимаешь,  и снимешь.

А вершина нежна и бела, далека, бледнолица,
И приближая лицо просветленным стеклом объектива,
Щедрых молний жестоких разносится здравница -
Снимки наши на вечном огне запалила.

Опьяненно, тебя обнимают холодные горы.
И целуют тебя, разомкнув ледяные уста.
Шерпы кротко стоят, превращенные в идолов. Створы   
храмов священных тебя затворят навсегда.

В кровавую слизь покрываются стены, и пурпур
с сухого ствола каплей каплет на брачное ложе.
Можешь снять черепаховых деток для кадров
плод смакуя, вкушая средь ложа, быть может.

Оголяется шлюха с дрожанием в трепетных бёдрах,
лавиной, сплетая в экстазе тела  мигом ваши. 
Сегодня вершина бела и красива, и страстна, и бОдра -
Пятница. Декабря. Тринадцатого. Год чаши.

И всегда-то женщина огненный пламень,
но и в море чувст женщины айсбергом хлад,
как те белые горы, младенческий камень,
но дьявольски мёртвой и твёрдой душа.

Твердь мертва, но в плену у живый фотографий.
Лягут радом с любовью твоей, Гамалаями,
в море огня. Объектив завершил твою графику,
Белым шелком главу покрывая, как знаменем
смерти.

Красимир Георгиев
ДЕЦАТА НА КОСТЕНУРКАТА

          Нагласям обектива на дактил, натискам копчето, блясва светкавицата.
          И се сещам за невероятния фотограф Емил Кларк. Той ходеше върху върховете на света, потапяше се в житейски и океански бездни и мажеше с водка веждите си. За късмет. Бе изчезнал от погледа ми за дълго и когато зърнах върху някакъв електрически стълб некролога му, казах:
          – Значи намери своята пропаст, приятелю?

ДЕЦАТА НА КОСТЕНУРКАТА

Петък, тринайсти декември е. Зреят лавините
и негативът отваря очите на зимата –
никой не тръгвал през този сезон на годината,
никой не тръгвал по този маршрут, за да снима.

Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.
Тръгвам нагоре със своето малко откритие –
свършва животът, преди да е още започнал –
черни косите ми, а избелели мечтите.

Тръгвам към моята дълга любов – Хималаите,
тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.
Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:
няма да могат от кармата да ме опазят –

карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.
Давам ума си на вълците, стигат ми дните.
Някога много отдавна една костенурка
слязла от времето, за да роди планините.

Кървави капки бележат трасето на жертвите.
Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,
влагам душа в обектива и лазя след шерпите,
а планината разголва гърди като блудница.

Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици
и се облива в блажение фотодушата ми.
Аз - фотографът от София, кротък пияница,
пия безкрая и снимам с очите на вятъра.

Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,
зрима е болката, а лудостта е незрима.
Стенат от страст върховете – великото чудо,
снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.

А планината е нежната бяла красавица
и приближава лицата ни нейното варио,
щедри светкавици вдигат жестока наздравица –
нашите снимки на вечния огън изгарят.

И ме прегръща, пияна от студ, планината,
и ме целува със своите ледени устни.
Кротките шерпи превръща в божествени статуи,
мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.

С кървава слуз са покрити стените и пурпурът
капе по сухия дънер на брачното ложе.
Може би снимам дечицата на костенурката,
плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.

Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й
и се преплитат в лавина телата ни, нашите.
Бяла красавица страстна е днес планината –
петък, тринайсти декември, година на чашата.

Както жената е винаги огнена клада,
но е и айсберг в морето от чувства жената,
тъй планината е винаги бяла и млада,
но е и дяволски мъртва и твърда душата й.

Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.
Лягаме с моята дълга любов – Хималаите,
огън без край. Обективът затваря окото си.
С бяла коприна покрива главата ми Бялата

смърт.

http://www.stihi.ru/2011/05/07/7400