чернова

“Като у Шекспир, мълком я изнесох
 на рамене четирима капитани…”
       Надя Попова

Само с колана на мислите
впримчен в скалата си.
С лекомислено рамо
допрял своя празничен ъгъл.
Просто пътник без лик,
безначален
по вятъра…
Моля в себе си да ме скрие
от погледи с “не”,
да премести  небето ми
мислено болката,
да стопи в шепа сняг
злите хорски очи…
Да облъчи в мен слънцето
всяка раздяла,
всеки път- от сърцето
до сетния стих.
И додето с дъх в тъмното,
с изпокъсана памет
на надеждата мокрите дрехи лепя,
по скалата си топла и южна,
градена от спомени,
от бездомни пътеки. И бездомни дела…
Аз – чиновник прилежен
от бюро” Ежедневна утеха”,
ще изпратя по късно
на някого лист.
Като лодка прегънат
по вода от мастило.
В някой зимен следобед,
дето в мене виси…
Затова ,че живея все още
над рибите.
И намирам лицето си
сутрин в тези скали.
Оцелявам след приливи
само в пътя на птиците.
/А така оцеляваме с тебе…нали?/
И когато заплиска
в съня ми морето.
И стрехите удави дъждовна вода.
Долу фарът- отшелник
ще мигне последно.
За последната лодка. От самота…