Антонина Димитрова 2 - Сън, перевод

Завръщам се във моя роден град
и търся с поглед къщата на дядо.
Пътувам към един изгубен свят,
изпълнен  с  топлина и радост.

Пресичам от познатия площад
към веселата уличка с липите.
Тук някога играехме като деца
и всички много се обичахме.

Пристъпвам прага. Дворът ме посреща
и ме обгръща с аромат на рози.
Хортензиите ми нашепват нещо.
Аз спирам с тях да поговоря.

Прозорче светло с шарени завеси
копняло е да се завърна,
да скътам детството си в топли шепи
и спомените да прегърна.

Политам волна сред цветята
със пърхащи криле на пеперуда,
(от вестник ми ги бе изрязал дядо)
градината на баба да събудя.

Къде сега е родната ми къща?
Отчаяна се лутам в руините
и сън било е моето завръщане,
а в гърлото напират пак сълзите.

Днес розите на баба ми са мъртви -
най-дъхавите рози в махалата!
И пусто е наоколо, и тъжно е
без баба, дядо, къщата, цветята...

Ръцете стискат дядовата броеница,
а времето през пръстите ми бяга.
Годините – янтарени мъниста –
реката на живота разпилява.

Пораснало е онова дете във мен,
но още носи пламъка в зениците –
от бабиното любещо сърце.
Той никога не ще изстине!

(Перевод с болгарского Стафидова В.М.)

Я возвращаюсь в город мой родной
Ищу глазами дедово жилище
Где были нежность радость и покой
Где я открыла в мир свои глазища.

Миную площадь - лет тому назад
Мы здесь играли в липовой алее
Влюблялись, бегали, об этом помнит сад
И нам хотелось выглядеть взрослее.

Вот мой порог, меня встречает двор
И ароматом обнимают розы
И я затею с ними разговор
И пару слов внесут своих, стрекозы

Горит окно и занавесь пестрит
Ждало меня и я сюда вернулась
Со мною детство, вдруг заговорит
И я в воспоминанья окунулась.

Вольна летать, садиться на цветы
Как бабочка из дедовой газеты
Разбудят сад: и ветви и кусты
Мои простые девичьи сонеты.

А где теперь мой дом родной и кров
Унылая брожу по пепелищу
Остался сон от всех моих дворов
И слёзы на глазах моих трепещут.

Сегодня розы бабкины мертвы
Хотя пахучей нету на рассвете
Без дедушки и бабушки, увы
Мне пусто и печально жить на свете.

...........................................................

В руках сжимаю дедов амулет
Но время через пальцы просочится
И лет моих восторженных букет
Как капля в море быстро растворится

Взрослее стала девочка во мне
Хотя глаза пылают и доныне
От бабушки  любимой – жизнь в огне. 
Он никогда, надеюсь, не остынет.