фабула

Той ми разказва
за тесните каменни улици,
за малкия градски площад в Толедо.
И затова,че доня Мария още седи
в празната стая на мечтите си
когато иска да бъде с гръб към миналото
и с лице към поредната врата на надеждата.
Той ми разказва за японската вишна
на “Плаца Майор” и една лека
детска ръка с клончета, която
обгръща нощем коленете  му,
щом погледне отгоре света…
Казва ми още, че къщата на брега на Тахо
е паднала вчера в реката.
И когато пристигнал по мръкнало
само стълбата спрял до крака та си.

Спомня си, че баща му е дума с чуждо тяло.
Все на път и никога в него не идвала.
Не била сред играчките край елхата…
и някога
в други зими живяла
сред път из гората на вятъра.
За ръцете си помни –
там , където е връзвал да съхнат
дрехите на подгизналите си настроения.
И затова колко сиво е времето до раздяла-
един куфар, износен от спомени,
залепен до вратата на делника.

За момичето ми говори
с поглед на сенчеста улица
като в нощен разказ на Кортасар…
и после нещо се случва
в онзи топъл априлски ден-
от дъжда и от фабулата на разказа,
по която още в мене се стичат
дъждовните капки…