Партрет на Дориан Грей върху шагренова кожа

На дните си в шагреновата кожа,
смалила се до детска длан, живея...

И всяка вечер на живота ножът
отрязва тънка ивичка от нея
и моята пожизнена държава
остава все по-малка, по-безкръвна –
шагреновата кожа се смалява,
а мен ми се живее все по-стръвно.
И все по-жизнена, душата бяла
плющи с криле и търси ветровеи
и само пукнатото огледало
безстрастно отбелязва, че старея.

А моите портрети от стената,
наместо да събират дните сиви,
ме мамят, че съм млад, с коси от злато,
на зрелостта в прегръдките щастливи...
Но аз не съм дете!
Аз знам – шагренът
след някой ден ще изпищи под ножа
и край... И ще осъмнете без мене,
и аз ще съм далеч.
Проклета кожа!

Но в този миг душата ще засвети,
ще литне, белокрила, ще възкръсне,
а моите усмихнати портрети
ще закрещят, стъклата ще се пръснат,
лицата ще застинат изкривени,
беззъби, късогледи, побелели...

За миг тогава погледнете мене –
ще бъда млад сред снимки остарели.
 

____________

* “Портретът на Дориан Грей”, “Шагренова кожа” – произведения на Оскар Уайлд и Оноре дьо Балзак