Той не помни
в кой свят е облякъл съня си,
откъде са доплували
прашните стъпки.
Вятърът в него
чии сенки плете.
Из бодливата тел
в паметта му. По мръкнало…
Колко стръмна е болката
от самота…той не помни.
Не помни къде,
в кой отминал живот
( или дума за бряг)
с изветрялата пръст е заравял лица.
И живял там. До твоята памет…
Но понякога в него
пътека ще спре.
Прашна, сива, сама…без посоки.
Вечерна.
Оцелелите думи-
следи от небе-
ще разделят света му.
На бяло и черно.
Ще мъждука в стените
запалена свещ,
като дума за бряг
очертала лицата.
На светци и на ближни.
На грешник, слепец …
Или бялата дреха
от някой останал.
И на утрото, спряло
в купа слънчева слама,
ще осъмне лицето ти.
В моето рамо…
портрет
© Copyright: Пламен Парнарев, 2012
Свидетельство о публикации №112040908255
Свидетельство о публикации №112040908255
Рецензии