Отвъд очите

ОТВЪД ОЧИТЕ
                РАЗКАЗ               
      Тялото му лежеше смирено и изтръгнато от жизнеността. Пипалата на рака бяха изсмукали последното дихание живот и сега лежеше кухо и празно, неподвижно, далечно и чуждо. Той го гледаше изпълнен с енергия и освободен. Освободен и щастлив, без болка, без тягостност, без безнадежност. Беше му леко, леко и щастливо. Гледаше тази свита и съсухрена материя, тази изцедена развалина, нямаща нищо общо с него.
Протегна се. Петдесет и три годишен, здрав и силен, здрав и силен, свободен и олекотен. Бог го бе чул и разбрал. Вече съклетът го нямаше.Съклетът, който седмици наред го мъчеше, стягаше и душеше, свит в нещо, в нещо, което не можеше да определи. Тежко и мъчително душата му трептеше, страдаше и пърхаше. Не можеше да си намери място. И дни и нощи. И дни и нощи, които нямаха край. Сега адът бе свършил. Хвана ръката на приседналия до онази развалина син и се усмихна.
        - Сине, аз съм тук. Погледни ме! Здрав съм! Аз съм здрав. Не се ли радваш?! Защо плачеш?! Сине? – учуден, той видя. Момчето не реагира.
Бе обърнало красивото си юношеско лице към онази гротеска. Сълзите му падаха тихи и парещи върху тази безусетност. Тялото на детето потръпваше отчаяно, потънало в дълбока скръб.
        - Сине?! – вратата се отвори и влезе жена му. Останала без сили, без сълзи, без надежда, тя, която бе изпълнена с толкова вяра, примирена, пристъпи към онова тяло, погали лицето, лицето, една восъчна замръзналост, леко изкривена в утринната яснота. Дълго го гледа с треперещи устни. Целуна го. Запали свещ над главата и започна да шепти. Знаеше. Псалм 91. Напоследък колко ли колко ли пъти бяха го чели. Обърка се.Стоеше пред тях освободен и силен. А те страдаха и не го забелязваха! Защо, защо не го виждаха?! Не проумяваше.
        - Мона! – той я дръпна, но тя не помръдна. Дори не усети. – Мона! – устните на гордото й лице, скъпо и мило, тихо нашепваха. Очите с искри на синчец бяха затворени. Потънала, потънала, държаща ръката на онова... и ронеше, ронеше познатия шепот.
        - Мона аз съм тук! – дръпна я. Дръпна я грубо. Искаше да я изтръгне от тази скръб, непоносима за него... Сега, сега, когато бе здрав. Но тя, тя не трепна, потънала далече, далече, далече... Тогава, тогава той изкрещя. Неговия вик отекна в душата му дълбоко и разтърсващо, но наоколо в стаята нищо не се промени. Жена му и синът му все още се занимаваха с онова, онова, което не искаше да назове. Гмурнал се в капана на несигурността, пак изкрещя. Този път раздиращо, разкъсващо вселената. Тя изправи глава, вторачи блуждаещ поглед в него. Гледаше, но не виждаше. Да, тя гледаше през него невиждащо. Синьото на очите плуваше в бляскащата седефена влажност на склерата. Поразен, недоумяваше. Не го чуваха. Не го виждаха. Гледаха само онази останка и се суетяха около нея. Трябваше да направи нещо. И с един скок загърби вратата. Прегради я. Ето сега излиза. Няма начин, ще го види. Иначе как?! Няма как... Но тя мина. Не разбра. Излезе тихо по котешки, така, както го правеше, когато лежеше безпомощен и немощен. Отиде в спалнята. Родителите й се изправиха, гледайки въпросително.            
        - Мамо, Тед си отиде – Мона с треперещ глас падна на раменете на старата жена, която захлипа. – Мамо...
        - Бог е милостив. Той се освободи. Тук го държахме насила – беше гласът на бащата.
        - Да, дъще, да – и старата жена продължаваше да хлипа.           Втрещен, Той проумя. Той, Той бе, мъртъв за тях. Господи, наистина е така. Няма друго понятие тук на Земята, за да определи това състояние. Господи?! Изтича пред огледалото. Втренчен, видя се такъв, какъвто се яви пред приятелката й. Здрав, млад, без брада, изпълнен със сила. Сега, сега всичко разбра. Той бе молил Бог да го освободи. Искаше от това тяло да се отърве. Това тяло, немощно и носещо страдание, носещо страдание на всички. Но...Тя така молеше, молеше Той да се спаси, Той да се оправи. Къде ли не ходи? Къде ли? И навсякъде с надеждата. Говореше, говореше. Внушаваше му.
- Тед, ще се оправиш. Тед, днес си по-добре – и очите й святкаха.
Святкаха два небесни къса, изпълнени с вяра. И Псалм 91 непрекъснато го четеше. Четеше и питаше:
        - Тед, слушаш ли? Тед, да не спиш? – и наистина Той се чувстваше по-добре. По-добре, защото нищо вече не го болеше. Нищо. Но му беше съклет. Страшно. Нямаше образ да го сравни. Виждаше се шепа развали-на. И молеше. Молеше Бог да го освободи. Опита се да го каже. Да й го каже. Но как? Как да убие тази вяра в лицето й? Това лице трескаво ходеше насън в надеждите си. Сън! Ще го каже в съня. В съня Тя видя, но нямаше сили да разбере. Нямаше. Искаше Той да бъде тук, до нея. До нея. И не разбра, погълната от надеждата. Тогава, тогава Той реши. Ще го сподели с приятелката й. Отдалечена от драмата, незасегната, ще усети посланието и ще разбере. Ще разбере и ще го каже. Той я посети в съня, точно пред входа. Усмихната, видяла промяната, попита:
- Как си?! Ти си по-добре?!
- Остават още седемнадесет... – не се доизказа.
         Трепна страх в очите й. Трепна страх. Уморен от тази безсмисленост, погледна отегчено, очакващо. В очите видя недоумение, недоумение и страх. Тя се проникна от тази истина, стресна се и се събуди. Той знаеше. Няма да каже. Уплаши се. До края не дойде у тях. Бе я стреснал. Господи, хората се стряскат от истината. Нямат сили да я понесат. Нямат сили.
       Да всичко си спомни. Сега бе освободен и здрав, но това ново състояние го смазваше. Обзе го безмерна безнадежност. Болката и отчаянието, които поглъщаха най-милите му, го обсебиха. Как да им каже? Той е здрав! Как да им каже? Той е цял! Как да им каже да не тъгуват? Скръбта и безутешността вибрираха от всяка фибра на апартамента. Господи, как да им каже? Опипа тялото си. Имаше всичко и все пак различно. Нямаше думи за това, нямаше понятия. Отново изпадна в безнадеждност. Завладя го копнеж. Копнеж да го усетят. Копнеж да ги успокои.
        - Здрав съм! Не тъгувайте! Аз съм тук! Тук съм, при вас! – Той говореше, викаше, крещеше, но те нямаха рецептори да Го чуят. Огледа се. Всичко, което докосваше, пипаше, оставаше непроменено. Искаше да хване картините си, чрез тях да покаже, че е тук. Но те го гледаха не покътнати. От тях струеше тъга и пълнота. И все пак те говориха с него. Сюрреалистичните метаморфозни пластове го отвеждаха към магическия реализъм. Сега знаеше. По-рано се съмняваше. Съмняваше се, макар че имаше откупени в САЩ, Канада, Австрия и къде ли не... Трябваше само да рисува. Само да рисува! Ала Той, Той нямаше вяра в таланта си. Сам не вярваше. Сега, сега знаеше с цялата яснота на духа си. Той е художник със собствен почерк и времето, времето ще отреди... Но... За какво мисли? За какво, когато тук семейството му страда? Погледна. Погледна със вселенска нежност. Тя ровеше в гардероба. Извади бельо. Неговото. Извади черния костюм, нов, почти неносен. Всичко това докосваше бавно, с много любов, топло и всеотдайно. Много, много тъга помръкваше погледа. Изпадна в транс, отнесено, непресъстващо разтваряше най-интимните части на дрехите. В ръцете й те бяха одухотворени и живи. Почти усети как докосва плътта му, как я докосва. Господи, Тя наистина го докосваше нежно, всепроникващо, обичащо. Той се отдаде. В този миг бе всичко Любов. Любов! Само Любов. Проникна се с яснота. Всичко е любов. Откритието го възнагради. Почувства се пак щастлив и освободен. Имаше връзка с тях! Имаше. И това бе Любовта. Колко просто! Колко просто за проумяване! Та нали без Любов, без Любов светът не би съществувал!
         Следваше я неотлъчно. Неотлъчно. Господи, в толкова скръб как би могъл човек да прави тези неща? Колко много неща бяха необходими за последния ден на Земята! Колко много. Видя как бюрократичната машина на администрацията стовари безмилостното си безразличие с нелепи формалности върху Нея.  Върху Нея, тъй нещастна, тъй нещастна. Само да знаеше! Само да знаеха! Той ще й помогне. Ще помогне да отвори съзнанието си. Ще ги отвори. Бе убеден. Ако знаеха хората, ако знаеха. Нищо не оставяме тук. На Земята. Само една стара дреха. Всеки носи себе си със себе си. Всички, всички, които обичат са в него. Ако можем да запазим искрата на обичта, тя по-лесно ще ни пренесе през времето. Те са в него. Само ако знаеха! А хората ослепели от страсти, ослепели от страсти и несигурност, се лутаха, лутаха като еднодневки-мушици в тази безкрайна Вселена. Но Тя, Тя ще узрее, ще узнае и Той ще й помогне за това.
        Една година след последния ден на Земята, прочете в некролога си: ”Щастливи сме, че живя с нас” В това пространство между две реалности, той водеше душите им. Той следваше ново начало, с което дърпаше духа й към прозрението на Джонатан Чайката: ”Не вярвай на това, което ти казват очите. Те могат да показват само границите”.
                1996г.