Татьяна Дорошенко Облака Облаци

„ОБЛАКА”
Татьяна Дорошенко
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


ОБЛАЦИ

Ветровито време ни подгони, в календара пролет е дошла,
чука дъжд в стъклото на балкона, облаци нанякъде летят.
Мрачни, сякаш някой ги обижда, крият взор, стаени в нощен мрак...
Удивени, сякаш нещо виждат, като птици волно хвъркат пак...
Мамят ги просторите небесни, хоризонтът светъл ги зове...
Слънце, космос, планини, морета, блян в тайгата, шум на градове.

Тъй и ний нанякъде стремим се в мислите, наяве и насън.
В този свят от нищо не боим се, без почивка тичаме навън.
Мяркаме година след година улици, лица, коли, поврат,
трябва да поспрем и да починем, инак ще ни се завие свят.

Може би и нещо друго гоним: някого да чакаме, да спрем,
номер телефонен да си спомним, може после да го наберем...
Но не можем да се спрем, не можем да оправим този сбъркан ред
и забравяме да се тревожим, мислим, че доброто е напред...


Ударения
ОБЛАЦИ

ВетровИто врЕме ни подгОни, в календАра прОлет е дошлА,
чУка дЪжд в стъклОто на балкОна, Облаци нанЯкъде летЯт.
МрАчни, сЯкаш нЯкой ги обИжда, крИят взОр, стаЕни в нОштен мрАк...
УдивЕни, сЯкаш нЕшто вИждат, като птИци вОлно хвЪркат пАк...
МАмят ги простОрите небЕсни, хоризОнтът свЕтъл ги зовЕ...
СлЪнце, кОсмос, планинИ, морЕта, блЯн в тайгАта, шУм на градовЕ.

ТЪй и нИй нанЯкъде стремИм се в мИслите, наЯве и насЪн.
В тОзи свЯт от нИшто не боИм се, бЕз почИвка тИчаме навЪн.
МЯркаме годИна след годИна Улици, лицА, колИ, поврАт,
трЯбва да поспрЕм и да почИнем, Инак ще ни се завИе свЯт.

МОже би и нЕшто дрУго гОним: нЯкого да чАкаме, да спрЕм,
нОмер телефОнен да си спОмним, мОже пОсле да го наберЕм...
Но не мОжем да се спрЕм, не мОжем да опрАвим тОзи сбЪркан рЕд
и забрАвяме да се тревОжим, мИслим, че добрОто е напрЕд...

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Татьяна Дорошенко
ОБЛАКА

Ветрено…, ненастная погода, на календаре уже весна,
И стучится дождь в стекло балкона, и летят куда-то облака.
Хмурые как будто кто обидел, будто прячась и скрываясь в ночь,
Удивленно словно что-то, видя, птицей вольной улетают прочь…
Манят их просторы небосклона, синева, далекий горизонт…
Солнце, звезды, все моря и горы, шум тайги и разных городов.

Так и мы куда-то все стремимся, в мыслях, наяву, да и во сне.
Ничего на свете не боимся, бегаем как „белка в колесе”.
И за годом год мелькают лица, улицы, машины и дома,
Надо бы порой остановиться, чтобы не кружилась голова.

Может быть о чем-нибудь подумать, может быть кого-то подождать,
Вспомнить старый номер телефона, может быть, потом его набрать…
Но остановиться мы не в силах, так же как не в силах изменить,
Забываем вновь все то, что БЫЛО, думая, что ЛУЧШЕ впереди…

http://www.stihi.ru/2011/04/09/5698