Необыкновенное животное

         
                СКАЗКА

   На одном из сельских подворий стоял ветхий  маленький домик, в котором жила одинокая старушка. Всё её богатство – это два гуся, три курочки да маленький упрямый козлик. Жили они дружно и весело. Курочки копали лапками землю, выискивая там зёрнышки, гуси щипали травку и важно гоготали, а козлик крохотными рожками пытался всех забодать, что не всегда получалось. А вечерами, когда бабушка выходила посидеть на крылечке, они обступали её и наперебой пытались что-то поведать своей хозяйке. Куры громко кудахтали, гуси шипели, вытянув шеи, а козлик норовил залезть ей на руки.
     Но вот однажды к ним на подворье залетела сорока и, сев на забор, стала громко трещать, как она летала над степью за селом и видела там необыкновенное животное – верблюда. «Я полмира облетала, сколько всего перевидала! А вы, глупые, сидите и кроме свой травы ничего не видите!» - разрывалась белобока. Гуси, не обращая внимания на трескотню, продолжали щипать травку, куры лениво отвернулись от назойливой гостьи, а козлик пытался забодать забор, на котором сидела сорока. Этой ночью ему было не до сна: так хотелось посмотреть мир и увидеть этого странного верблюда!
   А утром, когда первый лучик солнца окрасил небосвод, он пролез через дырку в заборе и отправился на поиски удивительного существа. Радостно скакал малыш по селу.  Вот и степь открылась перед его глазами. «Какой большой мир!» - подумал он. Но вдруг его размышления прервал громкий лай.
- Ты чей? – спросил козлик.
- Я ничейный, сам по себе. А ты куда путь держишь?
- Верблюда иду искать. Пойдём со мной.
- Да  что его искать - я его каждый день вижу,- ответил пёс и помчался дальше. У него было много важных дел.
Козлику стало немножко страшно, но, пересилив себя, он продолжил свой путь в неизведанное. Солнце поднималось всё выше. Степь просыпалась и оживала.  Раскрылись и благоухали яркие цветы, весело трещали кузнечики, и звонко, на разные голоса, пели птицы. Радость наполняла сердце малыша, и он решил передохнуть около небольшого камня. Но тут он заметил маленькое существо, похожее на зелёную веточку, с круглыми бусинками глаз. Это была ящерка, которая гревшаяся на камне.
- Ты кто? – спросил козлик. Но незнакомка молчала, не обращая внимания на нашего героя.
- Тогда я тебя забодаю!
Опустив голову и, выставив свои рожки, он стал наступать на неприветливую степную жительницу. Но та невероятно быстро исчезла, затерявшись среди травы.
- Ага, испугалась! – радовался несмышлёныш. Он прилёг на траву и быстро уснул. И привиделась ему чудесная и необъятная степь, где вольготно пасутся его друзья: два гуся и три курочки, а на пенёчке - их счастливая хозяйка. А сквозь прозрачное марево - очертания прекрасного верблюда…
  Солнце припекало все сильней. Козлик проснулся , что кто-то осторожно лизал его нос шершавым языком. Открыв глаза, он увидел длинные, свисающие уши.
- Ты кто? Верблюд?
- Нет, я ослик! И зовут меня Ишка, - ответил незнакомец.  А затем продолжил:
- Ты что здесь делаешь? Может ты заблудился?
- Нет, я ищу верблюда, - с гордостью ответил козлик, а затем добавил,- говорят, он такой красивый!
- Да что его искать! Вон, видишь, вдалеке два маленьких деревца, за ними он и пасётся,- ответил ослик и отправился восвояси.
 И поспешил наш путешественник навстречу своей мечте. Солнце раскалённым шаром, висело над головой. Колючки впивались в бока. Хотелось пить, а дороге, казалось, нет конца. Козлёнок заплакал. Вдруг перед ним появилось огромное, похожее на большой холм, странное животное. Настолько чуднОе, что козлёнок остолбенел.
- Как ты здесь очутился? – спросила громадина.
- Я верблюда ищу,- ответил козлёнок.
- Зачем он тебе?
- Сорока сказала, что он необыкновенный.
- Наверное, она права! – ответил верблюд,- я тот, кого ты ищешь.
Малыш обрадовался так, что забыл про свои беды и стал назойливо приставать с вопросами к степному великану. Ему хотелось знать всё. Польщённый верблюд охотно рассказывал о себе. Козлёночек узнал, что он хозяин этих мест и что зовут его  кораблём пустыни.
 - Смотри: у меня два горба – запас жира, которой помогает мне выжить, когда нет сочных колючек. Я люблю солнце, а густая шерсть оберегает меня от перегрева и спасает от холода. Я очень вынослив и силён. У меня широкие ступни, с твердыми подушечками — для передвижения по сыпучим и горячим пескам или мелким камням.
«Сорока и впрямь не соврала, - подумал козлёнок,- он необыкновенный!»
- Что–то ты,  братец, выглядишь неважно, - сказал верблюд,- давай-ка, залезай ко мне на спину! Отвезу тебя домой. И симпатичный гигант опустился на колени. Расположившись между двумя горбами, козлик уснул, а добрый верблюд  аккуратно понёс  маленького героя домой. Ничейный пёс, весело виляя хвостом, встретил их радостным лаем и проводил до маленького домика на краю села.
Хозяйка обрадовалась, что её любимец нашёлся и не стала его бранить, а прижав к себе, весело расцеловала. Верблюда старушка угостила вкусной травкой. Гуси удивленно и громко  гоготали, а куры испуганно забились под крыльцо. На заборе сидела всё та же сорока и о чём-то громко трещала.  Уставший, но счастливый козлёнок подбежал к ней и важно сказал: «А я его, всё-таки, нашёл!».

СКАЗКА ПЕРЕВЕДЕНА НА БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК ГЕНКОЙ БОГДАНОВОЙ
НЕОБИКНОВЕНОТО ЖИВОТНО
Превод на български език: Генка Богданова

   В един от селските имоти, имаше малка стара къщица, в която живееше самотна  старица. Цялото й богатство бяха два гъсока, три кокошчици и едно малко, упорито козле. Живееха си те задружно и весело.
Кокошчиците ровеха с крака земята, търсейки зрънца, гъсоците  пасяха трева и важно съскаха, а козленцето  се опитваше да набоде всички с мъничките си рогца, но не  успяваше.
 А вечер, когато бабичката излизаше да постои на  верандата, те я наобикаляха и едни през други се опитваха да кажат нещо на стопанката си.  Кокошчиците  високо  крякали, гъсоците  съскали, изпънали шии , а козленцето напирало  да се навре в ръцете й.
    Но веднъж в имота  долетяла сврака, кацнала на оградата и се разкрещяла, как докато летяла над  степите към селото видяла необикновено животно – камила.
- Аз половината свят съм обиколила, какво ли не съм видяла. А вие, глупаци, седите и нищо, освен своята трева нищо не  виждате! – разбъбрила се белочелата. Гъсоците, не обръщайки внимание на бъбрицата, продължили да пасат трева, кокошките лениво обърнали гръб на натрапчивата  гостенка, а козленцето се опитало да прободе оградата, на която стояла свраката. тази нощ не му било да сън: толкова му се искало да види тази странна камила!
- А на сутринта, когато първият слънчев лъч украсил небосвода, козлето пропълзяло през дупка на оградата и се отправило  да търси странното същество.  Радостно тичало козлето през  селото. Ето, че и степта се появила пред очите му. „Какъв голям свят!“ – помислило то. Но изведнъж силен лай прекъснал неговите размишления.
- Чий си ти? – попитало козлето.
- Аз съ ничий, на себе си съм! А ти накъде си тръгнало?
- Камилата отивам да търся. ще дойдеш ли с мен?
- И за какво да я търся – аз всеки ден я виждам, - отговорило кучето и се помъкнало по –нататък.  То си имало много важна работа.
-    На козленцето му станало малко страшно, но  си наложило да продължи пътя си към неизвестното.  Слънцето се издигало все по-нависоко. Степта се събудила и оживяла разтворили се и разпръснали аромата си благоуханните ярки цветя, весело засвирили щурчетата и звънко, с различни гласове запели птиците. Радост изпълнила сърцето на козленцето и то решило да си отдъхне край неголям  камък. Но тук то забелязало малко същество, приличащо на зелена клонка, с кръгли като мъниста очи. това било гущерче, което се препичало на камъка.
-     Кой си ти! – попитало козлето. Но непознатото животинче мълчало и не обръщало внимание на нашия герой.
- Тогава ще те пробода!
   Отпуснало глава и навирило своите рогца, то се засилило към неприветливата степна жителка. Но тя така бързо изчезнала и се скрила сред тревите.
- Аха, изплаши се! – зарадвало се глупачето. То полегнало в тревата и бързо заспало. И на сън му се привидяла чудесна, необятна степ, където на воля пасат неговите другари: двата гъсока, трите кокошчици, а на пънчето – тяхната щастлива стопанка. А през прозрачния ми- раж – очертанията на прекрасната камила…
   Слънцето препичало все по-силно. Козленцето се събудило, защото някой ближел носа му с грапам език. Отваряйки очи, то забелязало дълги, увиснали уши.
- Кой си ти? Камила?
- Не, аз съм магаренце. казват ми Ишка, - отвърнало непознатото животно. А после продължило.
- Ти какво правиш тук? Да не си се заблудило?
- Не, аз търся камилата, - с гордост отвърнало козленцето, а после добавило, - казват, че тя била толкова красива!
- И защо ще я търсиш? Ето, виждаш ли там, в далечината двете малки дръвчета. тя пасе зад тях. – отговорило магаренцето и продължило по пътя си.
-    И забързал нашият пътешественик към своята мечта. Слънцето като пламтяща топка висяло над главата му. Тръни се забивали в страните му. Ожадняло, а пътя като че ли нямал край.
   Заплакало козленцето. Изведнъж пред него се появило огромно, приличащо на хълм, странно животно. толкова чудно, че козленцето се втрещило.
- Как се озова тук? – попитала грамадата.
- Аз търся камилата. – отвърнало козленцето.
- А защо ти е тя?
- Свраката каза, че била необикновена.
- Навярно тя е права! – отговорила камилата. –Аз съм тази, която търсиш.
 Малчуганът така се зарадвал, че забравил за своите премеждия и започнал натрапчиво да задава въпроси на степния великан. Искало му се всичко да разбере.
   Поласканата камила охотно му разказвала за себе си. козленцето разбрало, че е стопанка на тези места и, че я наричат „корабът на пустинята“
-  Виж, аз имам две гърбици – запас от мазнина, която ми помага да преживея, когато няма сочни тръни. Аз обичам слънцето, а гъстата ми козина ме пази от прегряване и ме спасява от студа. Аз съм много издръжлива и силна. Аз имам широки копита, с твърди възглавнички – за придвижване  по ронливия и горещ пясък или дребните камъни.
„ Свраката наистина не е излъгала, - помислило козленцето, - тя е необикновена!“
 - Е, какво братленце, изглеждаш замислено, - казала камилата – хайде, качи се на гърба ми! Ще те отведа до дама ти. И симпатичния гигант се отпуснал на колене. разположен между двете гърбици, козленцето заспало, а добрата камила внимателно  понесла малкия герой към дома му. Безстопанственото  куче, весело въртейки опашка, ги посрещнал с радостен лай и ги придружил до малката къщичка в края на селото.
   Зарадвала се стопанката, че нейният любимец се е намерил и на започнала да го хока, а го прегърнала и весело разцелувала. Бабичката нагостила камилата с вкусна тревица.  Гъсоците учудено и високо крякали, а кокошчиците изплашено се скрили под верандата. На оградата стояла същата сврака и за нещо високо бърборела. Уморено, но щастливо, козленцето изтичало към нея и важно казало: 
- А аз все пак я намерих!


Адрес фото:Так и живет Верблюд - колючки ест, да по холмам своим жизнь меряет.
http://mama-i-deti.ru/blog/anastasiya/verblyuzhiy-vopros