И е бяло, до болка е бяло.
Прилича на детство и снежен човек,
в някакво време, дето е спряло
и се оглежда безкрайно, навярно за теб.
И е тихо, до болка е тихо.
Прилича на плач от остаряла асма,
която иска като мен да извика,
а не може, толкова, толкова много сама.
И е мъчно, до болка е мъчно.
Прилича на рани от стъпки по път.
Някога била ли съм по-сръчна?
Сега ги връзвам, а те кървят, кървят.
И е студено, до болка студено.
Прилича на стая с голи стени и без ключ,
която мълчи и в очите боде ме.
Сляпа съм, мамо, но сякаш гласа ти дочух.
И е спомен, до болка си спомням.
Прилича на зима, снежинки, глъч и шейна.
После става сълзица отронена
и се търкулва по студената ми страна.
И е сълзица
© Copyright: Ани Монева, 2012
Свидетельство о публикации №112020409236
Свидетельство о публикации №112020409236
Рецензии