…Помня как упорито
плувахме с теб.
До кораба.
Поклон да им сторим.
Да получим и ние
от вълшебното синьо мънисто..
А обратно с ритници
богоравните хора
ни връщаха…
Да си вземем отново лекарствата -
за време. За място…
(Те бяха ли свършили…Не помня от слънцето.)
Излекуваните лежаха
над моя клиничен случай.
И си мислеха колко бурета
има под нозете ни за търкаляне.
И миришеше от тях
на домашна ванилия.
И на прясна вакса.
Поне по донос да бяха написали.
С дъх на мъгла от известна фамилия.
Нищо.
Само капки кал
зад първичното шушнене.
Като след цветна бременност,
в корема на две малки Българии,
съхне на завет
Нищото…
Зад фитила пъпчив на луната
слепецът у мен
почуква с тояжка времето.
Чука…чука по яйцето му,
вкалцено в текли реки
и в думи на хора.
И се чуди с какво да си купи
сянка от ручей.
Или плът от молитва.
И да остави очите си
в тях да покълнат отново…
абориген
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111112907663
Свидетельство о публикации №111112907663
Рецензии