„ГЕЙНЕОБРАЗНОЕ”
Владимир Владимирович Маяковский (1893-1930 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
ПО ХАЙНЕ
Мълния в очите й светна:
„Аз видях те –
с теб беше друга.
Ти, нещастник,
ти подъл проклетник...” –
и си тръгна тя,
с гръм и крясък
си тръгна.
Аз съм учено момче, мила,
стига с тези брътвежи ваши.
Щом мълнията не ме е убила,
гръмотевицата
не е страшна.
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Владимир Маяковский
ГЕЙНЕОБРАЗНОЕ
Молнию метнула глазами:
„Я видела –
с тобой другая.
Ты самый низкий,
ты подлый самый...” –
И пошла,
и пошла,
и пошла, ругая.
Я ученый малый, милая,
громыханья оставьте ваши,
Если молния меня не убила –
то гром мне,
ей-богу, не страшен.
---------------
Руският поет, публицист, драматург, режисьор, актьор и художник Владимир Маяковски (Владимир Владимирович Маяковский) е роден на 7/19 юли 1893 г. гр. Багдати, Кутаиска губерния, сега гр. Имеретия на територията на днешна Грузия. През 1908 г. постъпва в болшевишката фракция на Руската социалдемократическа партия, РСДРП(б), а през 1909 г. е арестуван за подривна дейност. Първите си стихове пише в затвора. От 1911 г. учи в Московското училище по живопис, скулптура и строителство, но след влизането му през 1912 г. в групата на кубофутуристите е изключен от училището. Един от основателите на футуризма и кубофутуризма в Русия, след 1917 г. е изтъкнат представител на социалистическата литература, публикува, агитира, пътува, издава литературни списания като „Левый фронт”, „Новый ЛЕФ” и др. Автор е на произведенията „Владимир Маяковский: трагедия” (1914 г.), „Облако в штанах” (1915 г.), „Флейта позвоночник” (1916 г.), „Простое как мычание” (1916 г.), „Война и мир” (1916 г.), „Человек” (1918 г.), „Ода революции” (1918 г.), „Мистерия-буфф” (1918 г.), „Левый марш” (1919 г.), „150,000,000” (1920 г.), „Люблю” (1922 г.), „Про это” (1923 г.), „Лирика” (1923 г.), „Владимир Ильич Ленин” (1924 г.), „Париж” (1925 г.), „Собранные сочинения” (в 4 тома, 1925 г.), „Как делать стихи?” (1926 г.), „Мое открытие Америки” (1926 г.), „Хорошо!” (1927 г.), „Конь-огонь” (1928 г.), „Клоп” (1929 г.), „Баня” (1930 г.), „Во весь голось” (1930 г.) и др. На български език са издадени книгите му „Стихове” (1945 г.), „Избрани стихове” (1946 г.), „Избрани произведения” (1959 г.), „Леви, леви, леви” (1967 г.), „Избрани стихове” (1972 г.), „Чиста вяра” (1986 г.), „Тринайсетият апостол” (2002 г.) и др. Самоубива се на 14 април 1930 г. в Москва.
Владимир Маяковский Гейнеобразное По Хайне
© Copyright: Красимир Георгиев, 2011
Свидетельство о публикации №111082800046
Свидетельство о публикации №111082800046
Рецензии
Владимир Маяковский стихи:
НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С
ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТОМ НА ДАЧЕ
(Пушкино. Акулова гора, дача Румянцева,
27 верст по Ярославской жел. дор.)
В сто сорок солнц закат пылал,
в июль катилось лето,
была жара,
жара плыла -
на даче было это.
Пригорок Пушкино горбил
Акуловой горою,
а низ горы -
деревней был,
кривился крыш корою.
А за деревнею -
дыра,
и в ту дыру, наверно,
спускалось солнце каждый раз,
медленно и верно.
А завтра
снова
мир залить
вставало солнце ало.
И день за днем
ужасно злить
меня
вот это
стало.
И так однажды разозлясь,
что в страхе все поблекло,
в упор я крикнул солнцу:
"Слазь!
довольно шляться в пекло!"
Я крикнул солнцу:
"Дармоед!
занежен в облака ты,
а тут - не знай ни зим, ни лет,
сиди, рисуй плакаты!"
Я крикнул солнцу:
"Погоди!
послушай, златолобо,
чем так,
без дела заходить,
ко мне
на чай зашло бы!"
Что я наделал!
Я погиб!
Ко мне,
по доброй воле,
само,
раскинув луч-шаги,
шагает солнце в поле.
Хочу испуг не показать -
и ретируюсь задом.
Уже в саду его глаза.
Уже проходит садом.
В окошки,
в двери,
в щель войдя,
валилась солнца масса,
ввалилось;
дух переведя,
заговорило басом:
"Гоню обратно я огни
впервые с сотворенья.
Ты звал меня?
Чаи гони,
гони, поэт, варенье!"
Слеза из глаз у самого -
жара с ума сводила,
но я ему -
на самовар:
"Ну что ж,
садись, светило!"
Черт дернул дерзости мои
орать ему,-
сконфужен,
я сел на уголок скамьи,
боюсь - не вышло б хуже!
Но странная из солнца ясь
струилась,-
и степенность
забыв,
сижу, разговорясь
с светилом
постепенно.
Про то,
про это говорю,
что-де заела Роста,
а солнце:
"Ладно,
не горюй,
смотри на вещи просто!
А мне, ты думаешь,
светить
легко.
- Поди, попробуй! -
А вот идешь -
взялось идти,
идешь - и светишь в оба!"
Болтали так до темноты -
до бывшей ночи то есть.
Какая тьма уж тут?
На "ты"
мы с ним, совсем освоясь.
И скоро,
дружбы не тая,
бью по плечу его я.
А солнце тоже:
"Ты да я,
нас, товарищ, двое!
Пойдем, поэт,
взорим,
вспоем
у мира в сером хламе.
Я буду солнце лить свое,
а ты - свое,
стихами".
Стена теней,
ночей тюрьма
под солнц двустволкой пала.
Стихов и света кутерьма
сияй во что попало!
Устанет то,
и хочет ночь
прилечь,
тупая сонница.
Вдруг - я
во всю светаю мочь -
и снова день трезвонится.
Светить всегда,
светить везде,
до дней последних донца,
светить -
и никаких гвоздей!
Вот лозунг мой
и солнца!
Олег Демченко1 04.06.2013 15:56 • Заявить о нарушении
НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С
ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТОМ НА ДАЧЕ
(Пушкино. Акулова гора, дача Румянцева,
27 верст по Ярославской жел. дор.)
В сто сорок солнц закат пылал,
в июль катилось лето,
была жара,
жара плыла -
на даче было это.
Пригорок Пушкино горбил
Акуловой горою,
а низ горы -
деревней был,
кривился крыш корою.
А за деревнею -
дыра,
и в ту дыру, наверно,
спускалось солнце каждый раз,
медленно и верно.
А завтра
снова
мир залить
вставало солнце ало.
И день за днем
ужасно злить
меня
вот это
стало.
И так однажды разозлясь,
что в страхе все поблекло,
в упор я крикнул солнцу:
"Слазь!
довольно шляться в пекло!"
Я крикнул солнцу:
"Дармоед!
занежен в облака ты,
а тут - не знай ни зим, ни лет,
сиди, рисуй плакаты!"
Я крикнул солнцу:
"Погоди!
послушай, златолобо,
чем так,
без дела заходить,
ко мне
на чай зашло бы!"
Что я наделал!
Я погиб!
Ко мне,
по доброй воле,
само,
раскинув луч-шаги,
шагает солнце в поле.
Хочу испуг не показать -
и ретируюсь задом.
Уже в саду его глаза.
Уже проходит садом.
В окошки,
в двери,
в щель войдя,
валилась солнца масса,
ввалилось;
дух переведя,
заговорило басом:
"Гоню обратно я огни
впервые с сотворенья.
Ты звал меня?
Чаи гони,
гони, поэт, варенье!"
Слеза из глаз у самого -
жара с ума сводила,
но я ему -
на самовар:
"Ну что ж,
садись, светило!"
Черт дернул дерзости мои
орать ему,-
сконфужен,
я сел на уголок скамьи,
боюсь - не вышло б хуже!
Но странная из солнца ясь
струилась,-
и степенность
забыв,
сижу, разговорясь
с светилом
постепенно.
Про то,
про это говорю,
что-де заела Роста,
а солнце:
"Ладно,
не горюй,
смотри на вещи просто!
А мне, ты думаешь,
светить
легко.
- Поди, попробуй! -
А вот идешь -
взялось идти,
идешь - и светишь в оба!"
Болтали так до темноты -
до бывшей ночи то есть.
Какая тьма уж тут?
На "ты"
мы с ним, совсем освоясь.
И скоро,
дружбы не тая,
бью по плечу его я.
А солнце тоже:
"Ты да я,
нас, товарищ, двое!
Пойдем, поэт,
взорим,
вспоем
у мира в сером хламе.
Я буду солнце лить свое,
а ты - свое,
стихами".
Стена теней,
ночей тюрьма
под солнц двустволкой пала.
Стихов и света кутерьма
сияй во что попало!
Устанет то,
и хочет ночь
прилечь,
тупая сонница.
Вдруг - я
во всю светаю мочь -
и снова день трезвонится.
Светить всегда,
светить везде,
до дней последних донца,
светить -
и никаких гвоздей!
Вот лозунг мой
и солнца!
Олег Демченко1 04.06.2013 15:56 • Заявить о нарушении
Спасибо большое, друже Олег.
К.
„НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТНОМ НА ДАЧЕ”
Владимир Владимирович Маяковский (1893-1930 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
НЕОБИКНОВЕНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ НА ВИЛАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО
(Пушкино, Акуловата планина, вилата на Румянцев, 27 версти по Ярославската жп линия)
В зла жега залезът горещ
сред лятото пламтеше,
то беше зной
и пек, и пещ –
на вилата туй беше.
Баирът Пушкино с лице
в Акулови масиви,
в планинските поли –
селце,
крив покрив цигли свива.
А зад селцето –
пущинак,
навярно в тази дупка
се спуска слънцето по зрак
и бавно в мрака тупка.
А сутрин
пак
ще ливне лъч
и ален пек ще носи.
И ден след ден
събирам жлъч,
на слънце
се ядосвам.
Веднъж бях тъй сърдит, злочест,
че всичко в страх помръкна;
аз викнах в упор:
„Слънце, слез!
Достатъчно се мъкна!”
Аз викнах:
„Слънце, не бъди
безделник в небесата,
а дни и нощи тук седи –
рисувай с мен плакати!”
Аз викнах:
„Слънце в летен ден,
чуй, златочели братко,
ей тъй,
без работа, при мен
ела
на чай със сладко!”
Какво направих!
Що за риск!
Към мен за среща,
ето,
с лъч-стъпки слънчевата вис
закрачи през полето.
Уплахата си бързо скрих
и заднешком отстъпих.
В дома ми слънчев поглед тих
пристигаше по пътя.
В прозорче,
във врата
провря
то слънчевата маса,
пое си дъх,
до мен се спря
и басово ми каза:
„За първи път преглъщам, знай,
на зноя огън светещ.
Ти ме повика?
Давай чай,
и сладко дай, поете!”
В очите му – сълза от жар –
в събрана жега страда,
но аз
приготвям самовар:
„Добре, светило,
сядай!”
Защо ли тъй предързък бях,
та му крещях;
беззвучно
до него плахо клякам в страх –
какво ли ще се случи!
От него странна ведрина
струи;
за страх забравил,
без вест
за ранг и за вина
на слънцето разправям.
Оплаквам се
за туй-онуй,
че сбъркан е Растежът*,
а слънцето:
„Не страдай тъй,
в нещата просто гледай!
Нима на мен да светя,
виж,
е лесно?
Пробвай само!
Отиваш горе –
полетиш –
и светиш там за двама!”
Бърборихме си тъй до мрак –
до бивши нощи, ерго.
Какъв ти мрак,
тук ден е пак!
На „ти” сме вече с него.
И скоро
в дружески захлас
по рамото го тупам.
А слънцето:
„Ний – ти и аз,
приятели сме скъпи!
Да тръгнем с теб
със собствен глас
сред вехта шир, поете.
Ще лея мойто слънце аз,
ти – твойто,
в стиховете.”
Под слънчеви двуцевки*
мрак
и сенки се терзаят.
Плетат се стих и лъч и пак
навсякъде сияят!
Уморно,
иска миг покой,
в сънливост тъпа*
свърнало.
Но светвам аз –
и с блясък мой
деня отново върнал съм.
Да светиш вечно,
жар поел,
докрай в безкрайна звънкост
да светиш –
няма друга цел!
Мой лозунг!
И на слънцето!
* Роста – руска телеграфна агенция, предшественик на ТАСС. Маяковски е рисувал плакати за агенцията. В контекста – работата се е пообъркала.
* С неочаквания поетичен образ „под солнц двустволкой...” Маяковски вероятно загатва, че става дума за две слънца – небесното слънце и слънцето на поета.
* Маяковски визира като „тупая сонница” състоянието на поета, прекарал цяла нощ над творчеството си – спи му се, но поредният стих не му дава да спи.
Красимир Георгиев 10.06.2013 00:24 Заявить о нарушении
К.
„НЕОБЫЧАЙНОЕ ПРИКЛЮЧЕНИЕ, БЫВШЕЕ С ВЛАДИМИРОМ МАЯКОВСКИМ ЛЕТНОМ НА ДАЧЕ”
Владимир Владимирович Маяковский (1893-1930 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
НЕОБИКНОВЕНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ НА ВИЛАТА ПРЕЗ ЛЯТОТО
(Пушкино, Акуловата планина, вилата на Румянцев, 27 версти по Ярославската жп линия)
В зла жега залезът горещ
сред лятото пламтеше,
то беше зной
и пек, и пещ –
на вилата туй беше.
Баирът Пушкино с лице
в Акулови масиви,
в планинските поли –
селце,
крив покрив цигли свива.
А зад селцето –
пущинак,
навярно в тази дупка
се спуска слънцето по зрак
и бавно в мрака тупка.
А сутрин
пак
ще ливне лъч
и ален пек ще носи.
И ден след ден
събирам жлъч,
на слънце
се ядосвам.
Веднъж бях тъй сърдит, злочест,
че всичко в страх помръкна;
аз викнах в упор:
„Слънце, слез!
Достатъчно се мъкна!”
Аз викнах:
„Слънце, не бъди
безделник в небесата,
а дни и нощи тук седи –
рисувай с мен плакати!”
Аз викнах:
„Слънце в летен ден,
чуй, златочели братко,
ей тъй,
без работа, при мен
ела
на чай със сладко!”
Какво направих!
Що за риск!
Към мен за среща,
ето,
с лъч-стъпки слънчевата вис
закрачи през полето.
Уплахата си бързо скрих
и заднешком отстъпих.
В дома ми слънчев поглед тих
пристигаше по пътя.
В прозорче,
във врата
провря
то слънчевата маса,
пое си дъх,
до мен се спря
и басово ми каза:
„За първи път преглъщам, знай,
на зноя огън светещ.
Ти ме повика?
Давай чай,
и сладко дай, поете!”
В очите му – сълза от жар –
в събрана жега страда,
но аз
приготвям самовар:
„Добре, светило,
сядай!”
Защо ли тъй предързък бях,
та му крещях;
беззвучно
до него плахо клякам в страх –
какво ли ще се случи!
От него странна ведрина
струи;
за страх забравил,
без вест
за ранг и за вина
на слънцето разправям.
Оплаквам се
за туй-онуй,
че сбъркан е Растежът*,
а слънцето:
„Не страдай тъй,
в нещата просто гледай!
Нима на мен да светя,
виж,
е лесно?
Пробвай само!
Отиваш горе –
полетиш –
и светиш там за двама!”
Бърборихме си тъй до мрак –
до бивши нощи, ерго.
Какъв ти мрак,
тук ден е пак!
На „ти” сме вече с него.
И скоро
в дружески захлас
по рамото го тупам.
А слънцето:
„Ний – ти и аз,
приятели сме скъпи!
Да тръгнем с теб
със собствен глас
сред вехта шир, поете.
Ще лея мойто слънце аз,
ти – твойто,
в стиховете.”
Под слънчеви двуцевки*
мрак
и сенки се терзаят.
Плетат се стих и лъч и пак
навсякъде сияят!
Уморно,
иска миг покой,
в сънливост тъпа*
свърнало.
Но светвам аз –
и с блясък мой
деня отново върнал съм.
Да светиш вечно,
жар поел,
докрай в безкрайна звънкост
да светиш –
няма друга цел!
Мой лозунг!
И на слънцето!
* Роста – руска телеграфна агенция, предшественик на ТАСС. Маяковски е рисувал плакати за агенцията. В контекста – работата се е пообъркала.
* С неочаквания поетичен образ „под солнц двустволкой...” Маяковски вероятно загатва, че става дума за две слънца – небесното слънце и слънцето на поета.
* Маяковски визира като „тупая сонница” състоянието на поета, прекарал цяла нощ над творчеството си – спи му се, но поредният стих не му дава да спи.
Красимир Георгиев 10.06.2013 00:24 Заявить о нарушении
На это произведение написано 10 рецензий, здесь отображается последняя, остальные - в полном списке.