по Иван Пейчев
Ти никога не си била…
и аз единствен,
пиян от твойта светлина,
пиян от синьото в гласа ти…
пиян – от миналите дни,
в които бях безнебен…
Към острова си- пясъчна коса-
осъмнал. В сухите недели
се връщам – в тяло . И следа.
На живи…и умрели.
Ти никога не си била.
Ни лъч. Ни спомен. Ни магия.
Ни съд за мен. Ни свобода.
Ни топъл ден. Ни сламка за удавник.
Но идваш в моя праг
от минало . И с виното си есента
тъгата ми среднощ
по теб разлива…
Ти … никога не си била.
Аз сам, от думи, те живях.
От дневната си свобода
лекувах нощния си страх.
И днес – на крачка от снега-
новороден, без лик. И име.
Без ден от твойта светлина…
Едва в началото на зимата…
Аз зная- никога не си била.
Далечна и неповторима.
Невидима за този свят.
Нима у мен те имаше…
ти никога...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111081906017
Свидетельство о публикации №111081906017
Рецензии