Моя есенно –вярна любима,
моя нежност и болка…и грях.
Ще ми върнеш ли бялата зима,
през която до тебе вървях…
От тревите с късната обич
вкусих сока на болните дни.
Не прощавах на слабите- хленча,
на измяната – злите очи.
Остани…
За да има в небето ми
посребрени от обич листа.
За да стоплям през голите есени
на очите ти детския смях.
В мене утрото сякаш разтваряше
миризмата на нощния страх.
Как ръцете ти в моите изгаряха
и безмълвен щастливец аз бях…
Остани…
Аз те моля отново.
Сякаш вчера надеждата спря.
Всеки миг разтопявай оловото
в наранената моя душа.
Остани…но до края.
До залеза.
За да мога и в сетния стих
да разказвам на нашите улици
как единствен в света те открих…
снимка с пясък от юли
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111072905198
Свидетельство о публикации №111072905198
Рецензии