на Янко Димов
Говореха за теб,
че си без тяло.
И седем грама
земният ми път
тежал
след това…
от гланца на хартията –
до сетните изписани слова.
За себе си
напомняш ми, когато
гори ме с бавен огън
Клеветата.
Отвън, в отровен зъб
усмивка скрила…
По късно ме настига. С леден вятър.
Дори насън
отричаха, че имаш име.
А ти внезапно ме присвиеш…
И дълго след поникналата болка.
в мен влачиш камъни. И тиня…
Аз зная – ще ме надживееш.
Далеч след грешното ми тяло.
По навик издълбан…И недостатък.
Но само любовта спаси. И цяла
на утрото след мен я изпрати.
При друг живот…оттатък да остане.
И да започнат нови дни.
душа
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111071605135
Свидетельство о публикации №111071605135
Рецензии