по Васил Давидов
Вали.
И, Боже…как вали!
Надвесените жици олюляват
подгизнали…
И птици. И мъгли.
Такива улици…без име…
Попиват вечната вода.
И ние като тях, любима,
живяхме. В чуждата вина…
Трагично е да се опитвам
със дума силния да спра.
Тъгата е по навик сита.
Увита в мозъчна кора…
Навън , полепнали от бяло,
бордюри храчат суха кал.
Осъмналите в мен клошари
припряно ровят тишина.
-----
Вали. И, Боже…как вали!
В такива улици. Без име.
Трагично е да се опитвам
да спра в мен зримото.
С незримо…
призори...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111061503830
Свидетельство о публикации №111061503830
Рецензии