Сред бялата постеля на мъглата
дървото е настръхнало, безмълвно.
С една корона. И гнезда от вятър -
стиха на някой…в мен осъмнал.
Осъдено дърво…С един щурец,
събирал в него летните си песни.
Дърварите замахват…И навред
потъва в тишина самата есен…
Дъждът връхлита нощната мъгла.
Накацалите птици разпилява.
Високо…в нечия дъга
осъмва себе си безкраят.
Дърварите замахват…И една
орисана пътека с тях поема.
Дървото – днес изсъхнала кора-
полива нощем стъпките ти време…
А някъде, от края на света,
зелената идилия на нравите
разлиства дни по мъртвите гнезда.
И спомени от тях си прави…
-----
Дали да не заровя с брадва раните.
Та нощем, в шумолене от листа,
да крие своето лице в мен вятъра…
докато сънищата ми простят.
докато сънищата ми простят...
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111052303867
Свидетельство о публикации №111052303867
Рецензии