К. Георгиев Дети черепахи

Красимир Георгиев

Нагласям обектива на дактил, натискам копчето, блясва светкавицата.
И се сещам за невероятния фотограф Емил Кларк. Той ходеше върху върховете на света, потапяше се в житейски и океански бездни и мажеше с водка веждите си. За късмет. Бе изчезнал от погледа ми за дълго и когато зърнах върху някакъв електрически стълб некролога му, казах:
Значи, намери своята пропаст, приятелю?


ДЕЦАТА НА КОСТЕНУРКАТА


Петък, тринайсти декември е. Зреят лавините
и негативът отваря очите на зимата -
никой не тръгвал през този сезон на годината,
никой не тръгвал по този маршрут, за да снима.

Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.
Тръгвам нагоре със своето малко откритие -
свършва животът, преди да е още започнал -
черни косите ми, а избелели мечтите.

Тръгвам към моята дълга любов - Хималаите,
тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.
Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:
няма да могат от кармата да ме опазят -

карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.
Давам ума си на вълците, стигат ми дните.
Някога много отдавна една костенурка
слязла от времето, за да роди планините.

Кървави капки бележат трасето на жертвите.
Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,
влагам душа в обектива и лазя след шерпите,
а планината разголва гърди като блудница.

Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици
и се облива в блажение фотодушата ми.
Аз - фотографът от София, кротък пияница,
пия безкрая и снимам с очите на вятъра.

Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,
зрима е болката, а лудостта е незрима.
Стенат от страст върховете - великото чудо,
снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.

А планината е нежната бяла красавица
и приближава лицата ни нейното варио,
щедри светкавици вдигат жестока наздравица -
нашите снимки на вечния огън изгарят.

И ме прегръща, пияна от студ, планината,
и ме целува със своите ледени устни.
Кротките шерпи превръща в божествени статуи,
мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.

С кървава слуз са покрити стените и пурпурът
капе по сухия дънер на брачното ложе.
Може би снимам дечицата на костенурката,
плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.

Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й
и се преплитат в лавина телата ни, нашите.
Бяла красавица страстна е днес планината -
петък, тринайсти декември, година на чашата.

Както жената е винаги огнена клада,
но е и айсберг в морето от чувства жената,
тъй планината е винаги бяла и млада,
но е и дяволски мъртва и твърда душата й.

Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.
Лягаме с моята дълга любов - Хималаите,
огън без край. Обективът затваря окото си.
С бяла коприна покрива главата ми Бялата
смърт.

Красимир Георгиев

Наводим объектив, нажимаем кнопку, срабатывает вспышка.
Вспоминаю невероятного  фотографа Эмила Кларка. Тот забирался на самые высокие вершины нашего мира, погружался в житейские и океанские глубины и смазывал водкой брови. К удаче.
Он надолго исчез из вида, и когда я увидел размещённый на каком-то электрическом столбе* некролог, посвящённый ему, сказал:
- Значит, нашёл свою бездну, дружище?

Дети черепахи (перевод Б. Краковского)


Декабрь. Тринадцатое. Пятница. Ох, лютая погода!
Зимы взгляд злобный и лавин оскал.
Никто  не выходил в такое время года
На тот маршрут посреди горных скал.

Всему придёт свой срок. Время чертовски точно.
Привыкла к знанию такому голова.
Но жизнь прерваться может и досрочно:
Ты вроде мыслишь, а мечта мертва.

Иду к любви своей далёкой – к Гималаям,
Тень белоснежной Азии шикарна.
Проводники-непальцы опекают, зная,
Что защитить меня не сможет карма

От шага пьяного, от жизненного краха.
Добавьте волку разума, чтобы продлились дни.
Давным-давно когда-то черепаха
Ушла от времени, чтоб горы породить.

Кровавым следом мечен маршрут жертвы,
Кляну судьбу, снимаю трудный путь.
В гранитный дом безумья ведут шерпы**.
А там гора-блудница оголила грудь.

Впивается пиявкой в наготу мой фотоаппарат,
Блаженством обливается душа, поёт.
Фотограф из Софии я, и ветру брат,
Нежнейший пьяница, таких наперечёт.

Растут безумие и боль от бесконечной снежности,
Боль ощутима, а безумие – не знаю.
Я извергаю стон от страсти и от нежности,
Свою мечту снимаю и снимаю

Вершину – белоснежную красавицу
То приближает объектив, то отдаляет.
Блеск вспышек для неё слагает здравицу,
Её портреты вечностью сияют.

Я пьян без водки, пьян от стужи, ветров,
Гора заледенила поцелуем брачным.
Как изваяния тела замёрзших шерпов,
Я ж затворён в святом покое мрачном.

На стенах слизь кровавая, густой пурпур
Стекает по сухим стволам на свадебное ложе.
Сниму, быть может, лучшую из всех фактур,
И смоквы плод попробую, быть может.

Как шлюха голая гора дрожит, доныне
Со страстью как-то удавалось справиться.
Наши тела переплелись в лавине.
Стакана год. Декабрь. Тринадцатое. Пятница.

Порою женщины то жгут огнём, то холодом,
В любви, наверное, все чувства хороши.
Хоть горы ослепительно красивы, молоды,
Но всё ж бесчувственны. Ведь нет души.

В плену у камеры осталась неживая твердь
Моей большой любви, всей жизни дело.
Бродившая неподалёку смерть
Накрыла белым шёлком объектив и тело.

Примечания:
*по давной  традиции в Болгарии некрологи вывешиваются на улицах
**шерпы - народность Восточного Непала неподалёку от Джомолунгмы.



Оригинал снимка Джомолунгмы находится на сайте http://www.fotoart.org.ua