Най – светло
е в точката крайна
на залеза,
когато докосвам
отново
ръката ти.
Не че сгъстявам до сиво боите.
И че пълня с вина
вечер коша на мрака.
Не че сезонът отново е свършил.
И някак прокълнати…
покрай очите ми,
тичат през дните
изпуснати влакове.
В нишка по светлото
капе душата.
За сбогом е рано…
В завоят докъсно
крилете на птиците
крият( по памет)
откраднато слънце
за моята къща.
Оглеждам което остана от нея:
- пружина разглобено някога его;
- една мека твоя усмивка
от темпер
( за нощния профил на самотата);
- сито за спомени ( тъй непотребни…);
- метална отливка от думата” никога”
(та с нея да пия докъсно разделите);
- две-три захвърлени стъпки на прага ми
( сигурно много е бързало лятото…)
----
Най –тъмно е малко преди зазоряване.
(Не че сгъстявам до синьо вятъра…)
урок по рисуване
© Copyright: Пламен Парнарев, 2011
Свидетельство о публикации №111011603167
Свидетельство о публикации №111011603167
Рецензии
този стих ще чета и препрочитам още много пъти...
като урок по поезия...неземни стихове твориш приятелю...
сърдечно..
Мария Магдалена Костадинова 16.01.2011 16:42 • Заявить о нарушении
като урок по поезия...неземни стихове твориш приятелю...
сърдечно..
Мария Магдалена Костадинова 16.01.2011 16:42 • Заявить о нарушении