преливане

по Георги Спасов

Пониква в лист
и в думите умира…
От бряг до бряг
душата суха тича.
Животът все приижда
и неспирно
разражда в мен реката…
на обичал.
Зеленото заспива.
И потъвам. До есен.
В тихата пустиня на листата.
Градът е сляп
и все по-рядко
ме навестяват в него
шумните площади.
Все по-безлико от тълпата
добро и зло за мене спорят.
В крайпътна локва…
Или блато…
По кръгове от хвърлен камък…
И гледам вятърът без име
сезоните ми как пришпорва.
Подритва пясъчната кожа
след птици, погледи…и хора.
Без страх , без болка
в мен детето
събира своята поляна…
Събира своята умора.
И в падналите епитети,
през крехката трева на мрака,
причаква облака си летен.
А зиме търси в снеговете
заспали пътища…и песни….
Добър или страхлив
е в мен човекът,
когато крие в купичката дневна
една сълза…
животът да разражда.
От бряг до бряг
душата му да тича.
А нощем, в себе си останал,
да топли с дъх
следите. На обичал…