“ Къси са дните на зимата,
като въжета за бесене…”
Георги Спасов
Без шепа лято
в лицата,
без ключ от нотна стълбица,
земните дни прекосяваме.
Преди дъха си да върнем.
Някъде
(долу, в дълбокото…)
кърпим по мръкнало думите.
Болни са стрехите…Капят.
В погледи…
В нощни безлуния.
Сякаш в душите замръзнали
блъскат със клюнове птици.
Ледена, сива , отблъскваща…
с опната прашка в зениците,
чака съдбата от филма.
Къса въжетата в дните ни.
С тях да повтаря името,
за да не стъпчеме зимата…
Или сме неми циклопи.
С късче стъкло зад душите.
В чужди земи презимували
своето си утрешно минало…
П.С.
Пада наопаки времето.
С лепкави, празни минути.
Целият свят е от приказки.
И без пътека. За утро…
Слепи са дните на зимата.
Равно и тъпо навява.
Светим в пъртината. С името.
Като забравена лампа…
късен пейзаж
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110102903654
Свидетельство о публикации №110102903654
Рецензии