по Надежда Радулова
Открехна бялото си рамо зимата.
И скри прозорците,
прихлупени в душата ми.
Посипа в сняг, мъгли и вятър
синьото.
Заспаха в бяло всички рани…
Доведените дни затъваха. В пъртината.
И някак си…не стигаха до прага.
Окачени на клоните,
замръзваха лицата им.
С въздишки по отишлото си лято…
Открехна бялото си рамо зимата.
На утрото избра зелената ми улица.
С останалите цветове от името.
И отънелите тела на звуците…
Аз там останах…
в нея да живея.
Да чакам топлия,
възторжен вик на вятъра.
Стрехите с полуделите капчуци.
И с живата вода на вярата…
А днес съм друг. И прагът ми е скучен.
Не стигат в него пролетните стъпки.
И не гнезди върбата. Без сълзи
капчукът си живее в мен. На сушина…
.....
( Тъй близо в теб…и тази зима…
е старческата кашлица в гърдите ти.
Доведените дни са чуждо минало.
Останалото е пъртина.)
Петковден
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110101406562
Свидетельство о публикации №110101406562
Рецензии