анафори по никое време

     по Надежда Радулова

Нощем ,               
когато в розите живеят метафори
и дори вечната окръжност на живота
се превръща в триъгълник,
притварям очи
и се виждам-
гол, голеничък.
Пред Хълма .
Забравил съм вече
гласа си.
От струните … само гъргорене.
Наоколо - дъх на повърнато.
Завист и ярост, притворени…
В сутерените спи нищетата.
                Наоколо-
кърпени  думи...
Дори светлината съсирена.
Оставил съм нейде
по нея , навярно… и част от
душата си.
Спокойно да търси име.
В словата за ново прераждане.
В кварталните спирки
на вятъра...Нощем,
когато гълъбите на тавана
блудстват със свободата си…а
надеждата, че  Смъртта
все някога ще свърши,
живее в тялото им.
                2
...Нощем
кръвта ми се сгушва
в шепите ти… Или
пълнолунието превръща мрака
                в самота
след поредната отминала връзка…
Нощем следите от деня
рисуват скрити в съня ми зелени пътеки.
Към очите ти.
Или нощем
птиците на надеждата
край болничното легло
утоляват жаждата си само
в дланите на забравено от родителите си
                дете...
                3
Нощем котките се любят по покривите,
а болните от рак
потъват в ада на болката.
И Смъртта шета - добра самарянка…
Нощем любовта
           е самотната продавачка
                на чувства. Нощем
покълналите през деня цветове на дъгата
заспиват в листа и треви…
сякаш  приказен сън.
И само светулките бдят в него,
разсъблекли светлината от телцата си.

П.С.

…А утре дъщеря ми
        ще хвърли от морето на сините си очи
        спасителния пояс на усмивката .
        Ще ме целуне за събуждане,
        уловила слънце с косите си.
        И денят няма да потъне...