пришълец

             по Янислав Янков

Завърнеш ли се
в себе си
от някой вторник,
неказал никому…
така, по свойски,
погледнал стряхата мисловна…
И видиш в нея
нощните прозорци
с провесени тела
да се люлеят…
Заключената порта
да се блещи.
С резето, спуснато надолу…


Иди до кръчмата отсреща
и си поръчай късно вино…
И не мисли защо е тих
домът ти сив…Не питай нищо.
Отпивай бавно…
Там да те напие
до дъно
влагата му тъмна.
Да слизаш още с него долу…
И някак в тебе да се съмва.


Поръчай смело нова кана.
Не бързай – мъката ти да прелее.
Отпивай бавно…
зида оглеждай –
докато целият в теб почернее…


Плати със дребни. И се изнизвай…
Вън кротко дотътри нощта си.
Без глас, без упрек…
По хляб. И риза.
Резето в себе си затискай…

Заспи в тревите…
Надалече.
От този свят – щастлив. И вечен.
Умри, но не отваряй дума
за къща с паднали резета.

И никога не се докосвай
до зид,
потънал в лунна сянка.
Стани по изгрев. Като просяк.
И в своя път стъпчи луната…