Пристан

Не тръгна по мрачните мисли, зандани отровни,
не тръгна след тъжната песен на просяк измамен,
не беше месия да гони делата съдбовни,
живота си бавно отпива на пристана странен.

При него пристигаха доста, за време различно,
а той им предлагаше всичко, каквото желаят,
за себе си винаги вземаше малко, даже и нищо,
а пристана стар поръждяса, но те си нехаят.

Скрибуцат подпорите, много познати се връщат,
при него намерили дом и ръка на приятел
и търсят да срещнат момчето с усмивката съща,
но погледа странен намират в очи на мечтател.

Застанал на мястото старо, си шушне с морето
и нещо се смеят, обсъждат навярно вълните,
душата на гларус потъна дълбоко в момчето,
днес просто е мъж, а и чайките вече жени са.

Не тръгна по мрачните мисли, а тук си остана,
да гледа морето и многото хора засмени,
“И днешния ден си отиде – нали капитане?”,
подвикна му внукът, дошъл от брега да го вземе.