Той никога не подаряваше цветя,
пристигаше със тихите си стъпки.
Във шепите не носеше дори мечта
и в тишината шиеше си кръпките.
Той никога не влизаше във кръчма,
самотен вечер пиеше по сто ракия.
В душата сбираше по наръч съчки,
казваше, че сухото във тях е орисия.
Той никога не разговаряше високо,
в очите криеше неказаните думи,
не се усмихваше ни тясно, ни широко,
с крака си ровеше нападалите шуми.
Той никога не каза своето си име,
все по-често вярваше, че е безимен.
По-малко виждаше небето, че е синьо,
не беше, а изглеждаше съвсем наивен.
Той никога не търсеше, за да не губи,
по сивия таван не си измисляше звезди.
Звънец ако звънеше, щеше да се чуди.
И тогава самотата щеше да го заболи.
Самотникът
© Copyright: Ани Монева, 2010
Свидетельство о публикации №110081807907
Свидетельство о публикации №110081807907
Рецензии
Ани, мисля си, че с това стихотворение си се докоснала до безприютността на човешката душа - нещо, което малцина успяват да постигнат...Дафинка Станева.
Дафинка Станева 14.12.2012 20:49 • Заявить о нарушении
Дафинка Станева 14.12.2012 20:49 • Заявить о нарушении
Благодаря за отзива. Обичам да се вглеждам в човешките състояния, да ги наблюдавам и търся причините за тях...
Ани Монева 16.12.2012 21:50 Заявить о нарушении
Ани Монева 16.12.2012 21:50 Заявить о нарушении
На это произведение написаны 3 рецензии, здесь отображается последняя, остальные - в полном списке.