Дъждът се качваше.
Полека…По стените.
В следобеда.
И в сенките от лято.
По хълбоците им, измазани
от хоросан, дъга…И в бялото
миришеше на топъл воденичен камък
момичето с брашнените коси.
А в пътищата спираше реката.
От сянката и
сякаш себе си
рисуваше във този ден
Безкраят.
В небесната си пелерина. Или с пяна,
отронена в капчуците
навярно…
дъждът размиваше следите
в съня
на топъл
воденичен
камък.
--------
Момичето с брашнените коси…
В които любовта бе спряла
една неделно-тиха вечер…
(А пътищата крачеха нататък.)
И сякаш в себе си
рисуваше Безкраят
сълза
на топъл
воденичен
камък…
спомен за юли
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110070803395
Свидетельство о публикации №110070803395
Рецензии