по Надежда Радулова
Бе Човекът
черен. И потъващ.
Със душа
на крачещ
в мрака
просяк.
И с ръце- засипани пътеки.
С устни от молитва…
или восък.
Със очи – небесни катедрали.
Спрели в мен
просъници
потайни…
Всеки ден
в едно сърце
потегля.
По следи
от утринна пътека.
Покрай розовата къща
на мечтите.
На добрите сънища.
И самодиви…
Бавно се прощава със тревата
от лицето на повехнал дънер.
Или с тъмният мравуняк…
гдето Вечността сънува.
После стига до Брега си.
А Лодкарят
( в лист отронен…)
тихо шепне
зад веслата
думи,
гледащи Нагоре…
Всеки ден
в едно сърце
потегля…
залепило нощна дреха
по очите на небето.
После стига
в мен Безкрая.
С малка пелерина вятър.
Бяла ,
лека като пяна.
Тиха – в дъх на грохнал старец.
(Гдето Вечността поспира…
пред лицето
на Лодкаря.)
-----
Бе Човекът
черен. И потъващ.
В думите на Кайн.
За Авел…
притча
© Copyright: Пламен Парнарев, 2010
Свидетельство о публикации №110062603369
Свидетельство о публикации №110062603369
Рецензии